автор: Stanislav

Лирическият мъж в произведението присъства осезателно със своето отсъствие. Кому е нужно това. Защо трябва да се подронва и без това крехкото съвременно мъжко самочувствие. Отговорът тук се крие там, по-надолу в нашия анализ.
Похватът на морфологично разчленяване на думите е не само морално и концептуално остарял, но и в случая подсилва усещането за безсилието на автора да сътвори едно наистина стойностно произведение.
Да ама, ще кажете вие, по този начин се създава и подсилва впечатлението за обезглавяване (разчленяване) и обезобразяване на тялото на лирическия мъж. Така е, пак ще повторя, безсилието на автора се състои точно в това, че не е намерил начин лирически експресивно да предаде на читателите своята идея и е прибягнал до простия и универсален похват на визуалното морфологично разпокъсване на стихотворението. Интересен за лаиците похват е и особената фигура на обезкостен мъж, която се получава ако се потрудите да погледнете листа (респективно екрана на монитора) откъм долния му ляв край под ъгъл точно 15 градуса. Замисълът си го бива, но това не е изобразително изкуство, това е поезия и трябва като такава да се отнасяме подобаващо с нея, а не да си правим безпрецедентни експерименти.
Можем да направим и някой нелитературни догадки относно половата принадлежност на автора с гръмкото име Поет в повече. Първо, няма поети в повече. Всички поети са нужни за развитието и просперитета на лирическата фабрика в експлицитно затормозения живот на реалните прозаиращи жители на света. Второ, струва ни се, че под този псевдоним се подвизава най-малкото представител на така наречената нежна половина от човечеството. Едва ли някой мъж би посегнал така небрежно и сквернословно на изконните си мъжки дубликати - главата и образа.
Лирическият обект, здравата наквасен от лирическия повествовател, може да бъде асоцииран с метафизическото електронно присъствие в литературното пространство на енергийно ниво или така нареченото „Интернет пространство" на множество поети, които непрестанно публикуват своите произведения, появяват се под едни или други псевдоними, търсят своята същтностна концептуалистика и еквилибрират рисковано със словообразуващото съзнание на културното обезсмисляване. Или по друг начин, лирическата идея идва да ни внуши, че богат-беден, пантеонът на културогичното ни наследство ще остане непроменен със-без една глава. Казано на разбираем език - ще не ще, така се получава, което е и да докаже неговата непреходност, дори обезобразен не ни е нужен.
Ето, виждате ли, когато се говори ясно, когато знаеш какво искаш да покажеш и докажеш, всичко си идва на мястото. Може би ако идеите в произведението бяха по-здраво залегнали, щеше да ни достави удоволствие четенето и прочита му. А сега сме принудени да го отхвърлим с тежка ръка и да потърсим сметка на автора му.
В заключение спокойно можем да заявим: това е произведение самовизия, лирическият повествовател, усещайки своето емоционално и идейно безсилие е сковал своя литературен ковчег по най-неумел и небрежен начин. Мир на праха му.