автор: Lorena

Ядно просъсква мракът във мене.
Хиляди малки сирени бесят мълчанието с коси.
Вятър е хвърлен от някого- да ме зашемети.
Писък на птица, удар по камък-
колко е малък светът.
Песенно жилят селски камбани,
люшва се шепа небе.
А мъдростта ми е риба-
лъскава, тежка и черна.
Бързо се скрива в подмолните рифове,
никога не е при мене
Удряй със рамо стените във мене,
свирят фанфари, пада мъгла,
а душата ми крета и крета
в гъстатата тишина.
Ключ за надежда скови от сърцето ми,
скрий го във джоба.
Песенно жилят селски камбани,
устни докосват небето.
Не е ли обич, не е ли сила?
Ражда се пролет в дъжда.
Вятърът свири тъжно и тежко,
пада сърцето в калта.
Кой ще го вдигне, разтърси и хвърли
в тежката, мека слана-
пролет на заем, обич без връщане
чакат ме и ме зоват.