автор: rumpel

Дядо Курти, знахарят на селото, и внучката му Титяна живееха в крайната махала на селото в стара, но винаги чиста и спретната къщурка.
Почти 15-годишната девойка беше странно създание. Не първа хубавица, в нея имаше нещо подкупващо и чаровно, което не можеше да бъде отминато току-така. Ненапразно в околността се мълвеше под сурдинка, че е полусамодива, полузмеица.
И наистина, външният й вид подсказваше за нещо тайнствено и свръхестествено. Очите й бяха с цвят на перуники – виолетови, а зениците бяха жълти и удължени като на змийче. Косата й беше червеникава с оттенък като кехлибар, сякаш сутрешната заря беше лизнала стотици пламъчета по нея.
Връстниците й, под влияние на слуховете се държаха по-далече от момичето. Говореше се, че който я видел – онемявал, ако е мъж и ослепявал, ако е жена. И тя растеше едновременно самотна и на воля, без да се ограничава от нормите и изискванията на селското общество, което да си кажем честно бе тесногърдо и ограничено в понятията си за морал.
Сутрин, щом слънцето се покажеше иззад невисоките хълмове, Титяна слагаше в торбичка къшей хляб и парче сирене и подкарваше Лозка и Белорожка по рудините на планината. Те й бяха и приятелки, и изповедници. Когато им говореше, двете козички я гледаха право в змейските очи, сякаш разбираха това, което им казва.
Титяна от малка знаеше, че е сираче и не питаше никога и никого за произхода си. Че има нещо нередно при нея разбра по време на една буря в планината.
Черните кълбести облаци се бяха стутлявили над нея, а тя държеше в ръцете си китка пухести глухарчета. Независимо, че времето не бе от най-приятните, тя изду устни и духна чадърчетата на глухарчетата. Те се разлетяха наоколо, а облаците изведнъж се разпръснаха сякаш никога не ги е имало.
И друг случай я накара да се замисли сериозно. Беше избухнал пожар в близката кория и козичките й бяха от другата му страна. Тя, без да се замисли дори и миг, премина през огнената стихия, като че ли я нямаше и спаси двете си другарки от явна смърт.
Не каза за двете случки дори на дядо си, а ги съхрани дълбоко в съзнанието си. За всеки случай.
А дядо й Курти наблюдаваше хем спокоен, че внучката му владее стихиите, хем малко притеснен от това, че расте дива и на воля, сред звуците и обитателите на гората. От самото начало, понеже имаше пророческа дарба знаеше, че навърши ли пълнолетие я очаква труден избор. Юнак и змей щяха да се борят за сърцето й и в зависимост от това, кой щеше да победи зависеше дали ще стане необикновена жена или обикновена змеица.
Но годините бързо минаваха и тя пред очите му се превърна в дивно създание, неподвластно на хорските закони дете на природата и стихиите. Само той знаеше, че на всеки неин рожден ден извършва странен ритуал на пречистване. Отиваше при горския стубел и като се оглеждаше да няма никой околовръст, събличаше бялата си кошуля и се изкъпваше в него. После се подсушаваше добре с нея, палеше огън и я хвърляше в пламъците, където стоеше загледана в нея, докато не изгори до последния конец. Понеже нямаше змейска риза, това беше символична смяна на кожата, характерна за всички змейове и други подобни чудовища. А понеже една четвърт от кръвта й бе самодивска, силата й се криеше в бялата руба, попивала цяла година енергията и силата й.
Точно беше навършила пълнолетие, когато в една зимна вечер бурята чукаше по вратите и прозорците на къщата им и навяваше преспи сняг, на външната врата се чу хлопане. Явно беше някой окъснял пътник, който във веявицата бе загубил пътеката си и търсеше подслон. Дядо Курти се надигна от постелята край огнището и открехна вратата. Без да се двоуми, след размяната само на две-три приказки, през нея се промъкнаха двама младежи. Ямурлуците им бяха подгизнали от мокрия сняг и вече на топло започнаха да изпускат пара. Когато се съблякоха, той видя това, което цял живот знаеше, че ще се случи. Единият, човекът, който се казваше Йордан, бе по-дребен, но строен и мускулест, а другият – змеят, носещ името Горян, бе снажен и едър, и едва успя незабелязано да прикрие златистите си криле под яките мишци. Даааааа, това което беше писано се сбъдваше пред очите на стария знахар.
През това време Титяна, без да подозира какво й предстои, спеше невинна и спокойна в съседната стаичка и сънуваше нещо с усмивка на устните си.
На другата сутрин като видя, че има гости, двама юначни момци, Титяна се разшета и приготви на сача катми. В котленката вече димеше вкусното козе мляко от двете й приятелки. И понеже знаеше тайните на гората, Титяна преди да ги издои им бе дала да хапнат круши. Сега млякото имаше сладникав вкус и ухаеше на плодове.
Тримата мъже закусиха доволно и се разприказваха. Говореха най-вече гостите, а дядо Курти внимателно ги слушаше, без да пропуска искрящите погледи насочени към красивата му унуквица.
Титяна беше излязла за малко от одаята, когато земният юнак се прокашля и рече на стареца:
-Дядо, хубава внучка имаш. Не е ли готова вече за задомяване?
Змеят Горян обаче пресече ентусиазма му и каза:
-Аз също я харесах, побратиме! Най-добрият начин да избере единия от нас е да ни се предложи изпитание. Който победи – негова ще е и другият няма да му се сърди.
Дядо Курти мислено се подсмихна, защото предреченото от орисниците на скъпата му Титяна бе на път да се сбъдне. Тогава той бавно, като че обмисляше на момента думите си, а не че ги бе репетирал предварително изрече:
-Добре, момчета, така да бъде! На два километра от селото има пещера, наречена Каменните водопади. Ще влезете в нея и сред лабиринта от проходи ще откриете водопада насред подземното езеро. Зад него расте омайна билка със свръхестествени свойства. Тя лекува всичко, подмладява и дарява вечен живот. Който от вас успее да донесе дори само стрък от нея ще получи хубавата ми Титяна.
Но имам едно условие – ако е земният юнак, нека не убива змейското у нея. Ако е небебсният змей, нека се примири, че във вените й тече обикновена човешка кръв. Не променяйте моето момиче за нищо на света.
Двамата юнаци кимнаха мълчешком, наметнаха просъхналите ямурлуци и излязоха навън в снега. Всеки от тях вече имаше в главата си изготвен план.
Човекът тръгна направо по царският път към пещерата, а змеят мина през енергийната дупка в Горното царство и оттам полетя към целта си. Двамата се обичаха като истински братя и не искаха да си пречат един на друг при изпълнението на ценната поръка. Едва след седмица щеше да се разбере кой е победителят при тази нелека мисия.
Когато стигна пещерата на Каменния водопад, Йордан разбра, че никак няма да му е лесно. През нощта голяма пряспа се бе срутила от върха на скалите и бе препречила входа й. За момент той изпадна в паника, като си представи как побратимият му през невидимите проходи на Горното царство ще го изпревари. Но после се взе в ръце и започна да обмисля как по-лесно да премине през неочакваното препятствие. Много време щеше да му отнеме, ако ринеше снега с издялана от него самия дървена лопата. Затова реши, че огънят е този, който ще му се притече на помощ. Насъбра сухи клони от близките дървета и запали огън. Докато той топеше снега, юнакът превличаше още и още съчки и правейки бавно проход напредваше към целта си. Това му отне поне денонощие. Уморен той легна за два-три часа да си почине. На сутринта с нови сили щеше да продължи борбата за възлюбената си.
През това време Горян бе вече в пещерата и отново бе придобил човешки облик. Той стигна без проблеми до подземното езеро, но водата му беше толкова много, че угасяваше огнения му дъх още преди да се изпари, а крилете му се бяха овлажнили и не можеше да ги ползва.
Той, понеже беше небесно създание, нямаше нужда от почивка като човешкият му събрат. Но докато се чудеше какво да направи, за да стигне зад водопада по средата на езерото, земният юнак пристигна.
Двамината се прегърнаха дружелюбно и седнаха да мислят заедно. Езерната вода бе ледена, но не им оставаше нищо друго освен да я преплуват. Разхвърляха безразборно дрехите си, но предимството бе на страната на небесния змей, защото кожата му бе обвита в змийска броня и не чувстваше студа около себе си. Двамата юнаци пристигнаха почти едновременно пред водопада и тогава земният юнак вледенен до мозъка на костите си се отпусна във водата и започна да потъва. Приятелят му видя това и се отправи към него. Вече не мислеше за цветето. Но земният юнак с последни сили му го посочи и прошепна, че това ще е единственото му спасение. Тогава змеят го отнесе до брега и се върна отново зад водопада. Там наистина грееше в пламъци невиждано растение. Чашката му беше синя и излъчваше невероятна светлина. Който го видеше имаше чувството, че ще пламне само ако се докосне до него.
Но небесният змей нямаше време да разсъждава, защото побратимът му можеше да издъхне всеки момент. Той откъсна билката, като по ръката му се появиха мехури от изгаряне и доплува до земният юнак. С дъха си стопли вода и направи отвара, която бързо бързо допря до устните му и му помогна да я преглътне. Земният юнак отвори очи, тялото му, което беше вледенено постепенно започна да придобива нормална температура и с благодарност в гласа произнесе:
- Змейски братко, Горяне, какво направи? Сега Титяна не може да бъде нито твоя, нито моя! Цветето бе едно-единствено и ти го изхаби заради мен. Върни се и разкажи на дядо Курти какво преживяхме и го накарай да ти зададе поне още една задача. Ти имаш силата и възможността да я спечелиш, а аз ще продължа по пътя си.
- Не – отвърнал Горян. – Ето моята змейска риза, облечи я и така в тебе ще се всели духът ми. Ти също ще станеш вездесъщ и безсмъртен като мен. А по този начин, девойката ще принадлежи и на двама ни.
Приятелството на двамата младежи излязло по-силно от любовта им към Титяна. А може би точно тя го направила самоотвержено и жертвоготовно.
Така земният юнак, но със силата и свръхестествените способности на змея се върна при стареца и девойката.
Като го видя, дядо Курти мъдро поглади брадата си и тържествено изрече::
-Точно това беше целта на мисията ви. Чрез любовта към моята внучка да преосмислите съществуването си и да предизвикате съдбата да ви слее в едно. Така земното и небесното ще преобладават в еднаква степен в този от вас, който се върнеше и нямаше да се налага да променяте същността на момичето. Билката си свърши своето предназначение. На мен не ми трябваше, защото не мечтая за вечен живот. И без това всеки нов ден ми е от бога даден. Но сега съм сигурен, че Титяна ще живее с един жертвоготовен и силен мъж, ще споделя с него радости и неволи и ще отглежда децата му в мир и сговор.
И старецът подаде ръката на внучката си на Йордан, който бе придобил змейска същност.
Какво стана с двамата след това ли? Казват, че децата им били полухора, полузмейове. И населили цялата планина с поколението си. Затова видите ли човек, с очи като перуники и жълти продълговати зеници се сетете за Йордан и Титяна. Той трябва да е наследник на техния род.