автор: mamontovo_dyrvo

На всеки му се e случвало. Ей така, просто да ти причернее. Като настъпи това явление човек не знае какво прави. Я затрие тъща си, я натири жена си, я се сбие така, за самия бой, я обере някоя банка или бакалия. И да знаете, причерняване без причина няма. Така де. Имаш тъща – имаш причина, оженил си се – ето ти причина, тоз ти пресякъл пътя – как да не го сбухаш, празна ти кесията – пак причина. Туй си е отколешен философски закон, а от закон бягане няма. Е, не от всеки де...
На обитателите на Китенския дебелариум също им се беше случвало. Те, сиротите ходеха на това сакрално място, за да се избавят от излишните килограми. Тук трябва да се каже, че понятието „излишни” е доста спорно, ама нейсе. С няколко думи, за да отслабнеш е нужно да промениш метаболизма си чрез нов начин на лапане. И тогава мозъкът, командирът на тялото, измъква от някъде един дълбок лок и започва да топи в него натрупаните с много труд мазнини. Топи ги той и ги мята насам – натам под формата на килограми. Затова, ако идете в Китенския регион и се огледате внимателно, ще зърнете множество изсипани килограми, които се пекат под меките лъчи на октомврийското слънце, скатани на завет зад храсти, камъни и пясъчни дюни.
Но не само смяната на месния режим на хранене с плодово-зеленчуков води до причерняване при дебелушковците. Има една друга, мега важна причина за това. Тя се нарича „жажда”. Ама не за вода, а за алкохол, за алкохол...Употребата на този божи дар е важна спирка в живота на всеки човек. Някои експерти казват, че било и скоростна отсечка, но аз не споделям това съждение. Скоростното пиене не ми допада, кара те да живееш бързо. Въпрос на характер. Трябва да знаете, че начинът на пиене те определя като личност. А поводът...повод може да дойде от всякъде.
Затова когато бат’ Ваньо, корабният механик, ме покани да дръннем шишето водка, което имал в стаята си, аз веднага съзрях първите признаци на причерняването. И изглежда беше заразно, защото започна бързо да ми причернява и на мен. Остатъците от здрав разум загърбиха десетте дни метаболитни лишения и последвах покорно сто шестдесет и девет килограмовата му фигура. И причерняването е повод...
- Заре, искаш ли да ударим по малко водчица в моята стая, а? – изчурулика с тънкия си гласец Йоско Циганина, обръщайки се към кльощавия, едва сто и десет кила, най-добър мой приятел. Заро кимна мълчаливо.
Странното в случая беше, че бат’ Ваньо и дебелият циганин обитаваха една стая и наоколо остро замириса на заговор. Пред тясната врата се сблъскахме малко, не се разбра в какъв ред се озовахме вътре, но само след минута кристално – парливата течност вече мокреше гърлата ни. Светът стана още по-светъл от блясъка в очите ни. Не си спомням за какво си говорехме и дали въобще сме правили такова нещо, но в един момент Заро мълчаливо напусна. За да се върне след минутка с найлоновия плик на изобилието. От него се изляха още две бутилки „Столичная” и две петала горнооряховски суджук от нашите запаси. Тънките като египетски пергамент резенчета, излезли изпод острия костур на Ванката, облагородиха допълнително вкуса на най-великото руско изобретение.
Тъмната дупка на причерняването погълна и новите бутилки. Спонтанно се роди идеята за поход до Международния младежки център в Приморско. Хем да се пораздвижим, хем да си продължим при Дамянчо, който държеше един от двата оазиса, отворени насред октомврийската пустош. Речено – сторено. Затупуркахме като слонове и след няма и час стадото ни се озова около една кръгла маса. Кръглите маси са ми слабост. Скоро тя се превърна в едно красиво коледно кътче, обединило се около стърчащите като елхи ледени бутилки с водка и чиниите пълни с „мартеници”. „Мартениците” са комбинация между свежо розови елипси луканка и тъмночервени парченца суджук. Изпотеното съдържание на елхите се вливаше в мозъците ни и причерняването се видоизменяше в едно безкрайно удоволствие. След известно време масата заприлича на елхова горичка, а съзнанието ми се превърна в петниста хиена – ако това може да опише множеството бели петна, които се появиха из главата ми.
Тогава е възникнал и логистичният проблем. Верният ми другар Заро, изпълнен с алкохолен ентусиазъм, тръгнал да търси помощ. И решил да стигне до дебелариума вместо по шосето, по скалите покрай морето. Равните пътища са скучни, особено когато някой ти ги натрапва като единствено правилните. Истината е, че и по равния път животът си отива, вместо отново да дойде. Освен това, живот, който върви все по равния път, е сив и скучен. Със сигурност и такива мисли са тикали Заро в трудното отклонение от правилния път, когато е избирал оня скалист маршрут на завръщането при задължителния режим и още по-задължителните диети. В мрака прибоят блъснал два-три пъти тиквата му в камъните, ама за един „овен” това си е ежедневие. Камъните май пострадали повече... Мокър и опесъчен, в крайна сметка срещу двадесет кинта той докарал един бус, който да ни превози. Метнали ме в него и след десет минути вече сме били насред двора на санаториума. Когато вратата се отворила, съм слязъл величествено през нея като римски император след среща с Ливия. В смисъл, че съм тупнал като отровен. От удара в коленете и десния лакът се освестих малко, добрах се с две залитания до пейката на бунгало номер осем и запалих цигара. Огледах високомерно империята си поставил ръце на парапета, със стърчаща нагоре димяща пръчка и отпуснах главата си. Върху огънчето. Тя изсъска точно на мястото, където се събират веждите в моменти на размисъл. Но това си го помислих после. Защото в онзи момент ме вълнуваха единствено задължителните танци и Краса, моята любима фея, която можеше някой да ми открадне. И непоколебимо, като един влюбен рицар се запътих към балната зала. Но Заро, бат’ Ваньо и Йоско ми преградили пътя, опитали да ме спрат и да ме качат в стаята ми. Ревността по Краса обаче ми дала такъв прилив на сили, че съм ги съборил и тримата от шестото стъпало. Феерична гледка е било. Чакайте да сметна... Петстотин петдесет и три килограмова лавина се е сурнала по стълбите. Какво не прави пустата му любов!
По едно време дебелака – моряк предложил да ме трупяса като ме мелне между очите, а на сутринта да ми кажат, че главата ме боли от махмурлука. Най-лесно се прави майтап с пиян човек. Но верният Заро не разрешил. В крайна сметка ме натикали в стаята, силите били доста неравностойни. Морякът и мангалът отишли да си допият. Пияници, какво да ги правиш...
Вътре Заро ме съблякъл и ме сложил да легна. Само дето с долнището на анцуга ми свалил и слиповете. Влязъл в банята да накисне прашния анцуг за пране и изведнъж чул щракване на ключалка. Изкочил... и най-черните му подозрения се били сбъднали – по гол дерниер и други атрибути съм се бил заклатил към кралския бал. С два скока ме настигнал и ме съборил на мозайката, само и само да ме спаси от позора. Ала гледката била зашеметяваща – аз по гол задник, а из отзад – Заро. Хората се опулили, не заели как да реагират, въпреки, че Заро крещял като луд:
- Не е това, което си мислите!!!
Не знам, някои сигурно не са му повярвали. Добре, че дошла Краса отнякъде, убедила ме, че тия голи неща са си нейни и не си ги дава на никого и ме прибрала да си легна.
На сутринта нито копринената кожа на Краса помагаше срещу главоболието, нито прекрасният аромат на косите и – срещу махмурлука. Тук си трябваше бира, бира и пак бира. „Помощ”, крещеше остатъкът от съзнание в мен.
И пак Зарето – като ангел-спасител с две кутийки бира вместо криле.
Оооохххх! Брррррр! Блаженство...
Станах, изплациках се под душа и тръгнахме да закусим Заро беше мрачен и май малко ядосан.
- Брато, много се изложи снощи, мани, мани...
- Помня, че паднах от микробуса, ама какво толкова...
- Това да беше, виж си челото...
- Е, драснал съм се някъде, юнак без рана...
Заро ме прекъсна:
- Цигарата си загаси на челото бе, хайванин, виж се, на омъжена индийка мязаш...И по гол гъз на терасата...Голям срам, за кв’и ли ни мислят...толкоз години репутация градим, а сега... С колко хора се скара, колко народ обиди...Първо Фики...
Хубава работааа... Фики беше главния рехабилитатор – приятел, готин човек.
- После доцента, шефа на клиниката, дето ти дал картата за тук – не рабирал от диети, некъдърник бил...
Доцентът по диетично хранене беше сто и петдесет килограма, ама чак да му наговоря такива неща...Май бях сгафил здраво...
- Не е зле да им се извиниш на хората, всъщност ти си решаваш...
Няма как. Прав беше Зарката. Събрах сили и потропах на апартамента на Фики. Така и така, хъката – мъката, Фики извинявай...няма вече да... Ама казах ви, че е свестен. Разсмя се, не се сърдел...
Доцентът се направи на строг, но само за около трийсет секунди. После се уригна, захили се и той, случвали се и на него такива изпълнения. Слава богу, добре мина.
- Тия бяха „служебно” обидените. Ами другия народ, дето го напопържа, нахока, пустоса...срам голям, братиньо! Такъв не съм те виждал никога...Ето, Наталия Викторовна, дъртата рускиня дето иде отдолу, закани се да я завалиш в храстите... Неее, заканата не и беше неприятна, ама все пак на седемдесет години е някъде...
Потънал в земята до коленете от срам, спрях пред Наталия и се заизвинявах. Многословно. Поруменяла, тя ме изслуша и ме покани в София да пием чай. Няма как, не отказах.
- Леле, Заре, ама тя може да ми е нещо като дойка, поне с трийсет и пет години е по-дърта...как съм могъл?
- Туй да беше, ами онуй кълбо, дето се търкаля насреща, хвана го за задника. А то се разпищя...
Извиних се, момето ме подмина с безразличие, прости ли ми, не ми ли прости... но се извиних.
- Тоя, Пешо, дебелия, там на пейката... – тегли му една майна, какво ти беше виновен човечецът...
- Извинявай, Пешо...
- На тая и каза, че ще я намажеш с мед и ще я оближеш пред мъжа й...
- Извинявай, булка...
- На тоя налетя да играете сумо... тръшна го, сякаш си Акебоно...
- Извинявай...
Как съм могъл, боже, да бях пил още едно, пък да съм се трупясал...причерняло ми било...хак ми е...
Заро не спираше – тоя, тоя, тая, тия, тая...
Извинявай, извинявай, извинявай, пресъхналата ми уста мелеше тази дума за кой ли път... Голяма излагация! Такова напиване друг път не съм имал, за това ли се бях домъкнал тук...да ми се смее вселената...
Тъкмо се извинявах на едно дебело семейство, с което съм искал да правя балонна тройка, когато мъжът каза:
- Кога е било това, не помня, нещо си се объркал.
- Снощи бе, нещо съм се напил здраво, извинявам се и на жена ти и на теб...
- Снощи бяхме в Созопол, спахме у един приятел.И аз се понапоих доста. Сега се връщаме...айде, чао, че съм гладен.
Едно черно съмнение пролази по настръхналите ми неврони. И когато се обърнах с гняв назад...група тлъсти, мазни копелета, предвождани от Заро, бат’ Ваньо и Йоско Мангала се превиваха от смях, сочеха ме с пръст и пееха фалшиво:
- Простииии, в живота пречка си ми тиииии!!!
Бяха измислили съвършеното наказание. Поскърцах със зъби, но в крайна сметка се ухилих и аз. Пък взех, че почерпих една каса бира.
Седнахме, отворихме шишетата и който минеше покрай нас го поздравявахме в хор:
- Извинявааааай!
Без мен разбира се. Тази думичка е много хубава, но сега я мразех.
Това е. С добри приятели и бира се лекува и махмурлук, и причерняване, и извиняване. Та, извинете ме за разказа...Наздраве!