Отронва залезът увяхнала червена пъпка.
Прибира вятърът разстроената си китара.
Отдалечава се денят със бавни стъпки.
Душата е последен посрещач на гарата,
където идват и потеглят всички влакове,
но само твоят все не идва, все не идва...
Стоя си там- на първи коловоз и чакам.
Дали мъглата не ми пречи да те видя?
Бургаската мъгла- кошмар за корабите
и невидимка за целувките на влюбени.
Високоговорителят приветливо говори.
Упътва мило всички като нас изгубени
във себе си, в пространството и времето.
Отдалечавам се замислено. Повтарям си:
„Разминали сме се но, дявол да го вземе,
ще се намерим- тази е последна гара.”