автор: severianin

Свободен съм за смърт.
Павел МАТЕВ

За смърт е рано.
Безнадеждно рано.
Не съм свободен – прекосявам здрача.
Една добра илюзия остана
и девет грижи – девет гири! – влача.
Останалото – вери и надежди –
погребах след пожара, който мина.
Така ми е орисано, изглежда,
да прекосявам парещи години,
да бъдат месеците димни клади
и сън безкраен да са дните сиви.

Не се тревожим, докато сме млади,
но младостта ни първа си отива...

Търпи, душа!
Не пърхай, прикована
от тежестта на делнични тревоги.
Не съм свободен.
Трябва да остана
и да ги влача.
Иначе не мога...

Какво, че като в сън, безкрай сънуван,
едно и също се повтаря вечно,
че – ням! – крещя за помощ,
а не чувам
ни глас в нощта, ни ехото далечно.

Край мен е сънно.
Сякаш сън прозрачен
в неведоми пространства ме люлее;
живота си, изпепелен и мрачен,
сънувам буден и насън живея.

И ме крепи единствена надежда,
че сънищата са мираж, измама...
Каквото и сънят да ми отрежда,
безкрайна нощ и сън безкраен няма.

Но засега е безнадеждно рано –
пресичам здрача, в сънищата бродя.
Търпи, душа,
макар покрита с рани!
Не съм свободен днес,
не съм свободен...