автор: gfstoilov

Тя бе дъщеря на Севера – великият повелител на снеговете. Имаше нежна кристална душа, скрита в крехката обвивка на леденото ѝ тяло. Денем обичаше да бъде сред снежните полета на бащината империя и да участва в играта на ветреца по разпилялата се навред замръзнала безкрайност. Нощем се прибираше в двореца, завиваше се с юрган от космическия студ и потъваше в дълбините на кристалните си сънища.
Името ѝ бе Ледена.

*****
Той идваше от далечния юг - огненият син на Пустинята. Очите му бяха звездни, косите разпилени в буйни пламъци. Денем допира на ръцете му разпалваше пожари и смехът му обвиваше горите в огнени стихии. Но когато нощем заспиваше в прегръдките на тъмнината, огънят угасяше пламъците си до утринта.
Пустинята го бе нарекла Пясъчко.

*****
В този ден дъщерята на Севера се разхождаше из своя леден свят. От време на време някой слънчев лъч я догонваше и се закачаше с нея рисувайки фигури току пред нея, спирайки хода ѝ за няколко мига. Ледена не го прогонваше, макар близостта му да биваше опасна, прекрачваше го внимателно и продължаваше по пътя си.
Северът забраняваше на децата си да играят със Слънцето заради опасността от неговите лъчи, но Ледена гледаше безстрашно към него, защото тук то нямаше онази могъща и топяща сила. Понякога дори съвсем дружелюбно му се усмихваше – не изпитваше страх, нито днес, нито като съвсем малка, когато я плашеха, че е то е най-опасно за техния вид.
- Може би – казваше често на падащия сняг, - ледът и огъня са съществували някога и някъде в единно състояние на разбирателство, нали?
Снегът не знаеше отговора и продължаваше да насипва снежинките си като мека постеля, на която Ледена обичаше да си почива.
Имаше нещо общо между нейният свят и огнената звезда, но северната принцеса не знаеше какво.
Нещо много, много близко до нея.

*****
Пясъчко бе уловил крилото на пустинния вятър и се скиташе с него по света. Носеше се с дни над непознати места, толкова различни от родното му пясъчно море. Не беше виждал такова разнообразие от живот и движение, свикнал единствено с вълните на дюните, набраздяващи лицето на Пустинята.
Видя морето, другото, онова с морски птици и трептящи залези – хареса му допира на солената вода, хареса му шума на вълните.
Видя горите, с живи клони и приютили гнезда между листата си – те пък не харесаха неговия допир. Лесно изгараяха от любопитството му.
Пясъчко се плъзна към планински върхове, оголени и мълчаливи скали – те му благодариха, че успя да стопли камъка в студените им тела.
И така накрая стигна до границите на империята на Севера. Никога не беше чувал за нея, но усети режещия полъх на въздуха, който с остри нокти пазеше пределите на зимата.
- Няма да мога да продължа нататък – каза му вятъра, готов да полети назад. – Тук върлува моя по-голям брат и нямам право да навлизам в неговите земи.
Синът на Пустинята обаче реши да пообиколи сам из тези покрити с белота места, помоли приятеля си да го поизчака недалеч, за да се върнат обратно с горещите му криле.
Вятъра обеща да го почака, но го предупреди, че тук властта не е на огъня.
Пясъчко нагази в преспите и разпали в сърцето си шепа жар, за да стопли тялото, около което вече се виеха снежинки.

*****
Ледена се плъзгаше по замръзналото езеро - харесваше ѝ да се носи като повей и да рисува със скреж по повърхността му.
Рисуваше снежни звезди като ореоли на луната, скрила лице под скрежно було.
Рисуваше клоните на вкоравените дървета, плачещи със сълзи-висулки за пролетта, която беше забравила да дойде.
Рисуваше щрихите на бялата тишина на своят леден свят, където много рядко имаше промени и дори виелиците не рушаха вече замразеното.
Когато видя непознатия отпърво си помисли, че е самото слънце, спуснало се от небето и застанало на хълма. После видя, че всъщност е млад огнен мъж, под който замръзналата почва се топеше и свличаше към езерото.
Тя се приближи с интерес, вгледа се в очите му – такива зеници виждаше единствено нощем сред звездите.
Той понечи да слезе, докоснал се до безкрайността на кристалният ѝ поглед.
Дъщерята на Севера усети силата му и се уплаши - можеше да я стопи за миг и тя отстъпи. Синът на Пустинята го разбра, затова се спря и просто остана загледан в красотата на ледената девойка насреща.
Гледаха се през целия остатък на деня, преминал като миг и между тях лумна онзи пламък, който ветровете и от двете страни на Земята наричаха любов.
Като ехо преминаха шепоти, доловени от мислите им:
- Ледена...
- Пясъчко...
После се отвърнаха, обещавайки си мислено, че утре ще се чакат отново тук.

*****
Вечерта Ледена будуваше дълго. Мислеше си за срещата.
Кой ли е той и какво търси в техните земи?
Дали не лъч от слънцето, който се е изгубил?
Или е пламък, избягал от някой южен пожар?
И очите му – какви огнени бяха и как я гледаха...
Виждайки само нея!
Заспивайки, Ледена дълго, дълго гледа към една ярка звезда, която бе изгряла над дома ѝ.

*****
С падането на нощта Пясъчко се приюти в една студена пещера. Огря я цялата, стопляйки я с дъха си. Легна и зачака сънят да го покрие. В мислите му грееше образа на момичето от лед, с което се срещна до замръзналото езеро.
- Ледена... – прошепна той с въздишка и изпрати букет искри към каменната стена насреща.
Дали утре пак щеше да я види пак? И дали има възможност да се приближат малко повече един към друг? Защото синът на Пустинята искаше да бъде по-близо до ледената девойка.
Така магнетично го привличе онази безкрайност, която откри, гледайки в очите ѝ.

*****
Срещите им протичаха на вид еднообразно, но само за онзи, който не чуваше гласът на сърцата им. Защото се оказа, че Ледена и Пясъчко могат да улавят мислите си. И си шепнеха с мисли, разказваха си мечти, споделяха си минало.
Един срещу друг забравяха за времето, за небето и за всичко, което ги заобикаляше. Заживяха единствено и само за тези свои срещи край езерото.
Ден след ден на разговори. Нощ след нощ на очакване да се видят.
Не се приближаваха на повече от безопасното разстояние, знаейки, че са различни и е опасно, повече за Ледена. Но сякаш заради това все повече им се искаше да се докоснат.
Вечер тази невъзможност натъжаваше сънищата – Ледена заспиваше без да вижда повече звездите, а Пясъчко изстиваше като късче камък и сънуваше отново и отново снежната безбрежност на своята любов.

*****
Севера се извисяваше гневен над любимата си дъщеря. Гневът му бе по-страшен от зимна буря, студ и лед се пукаха като пролетни пъпки пред него. Никой не искаше да го изпитва, особено след като е предизвикан от близки до сърцето му.
Тя бе коленичила пред величието на своя баща и чакаше присъдата му. Услужливи и бдителни придворни бяха доложили на господаря си за срещите на Ледена с непознатия пламък. Беше непривично за вида им да поддържат връзка с топли същества, а в сила бе и заповедта на Севера да не се общува с тях. Виновните биваха сурово наказвани в такива случаи.
Виновния днес обаче е северната принцеса Ледена и той трябваше да вземе решение за провинението ѝ. По-сложно стана след признанието ѝ, че е влюбена в онзи огнен непознат и нищо не може да я откаже от любовта ѝ.
- Не разбираш ли, че не можеш да се виждаш с него!
Гласът на Севера смразяваше всичко живо и придворните разумно ги бяха оставили сами в тронната зала. Ядоса ли се господарят им помиташе всички снежна виелица.
- Заради заразата, която се прихваща от огнените ли? – осмели се да каже Ледена и го погледна.
- Най-вече заради нея – изкънтя студено той, но тя усети, че прикри нещо.
Ледена не каза нищо, мълчеше. Баща ѝ също, загледан в сребърното огледало току до трона. После тишината натежа като лавина между тях, по-силният реши да я накъса преди да се срути върху им.
- Забранявам ти да излизаш! Иди в стаята си, не мисли и да отиваш при... Ще реша по-късно какво да правя с теб – разпореди Севера и кимна навъсно на Ледена да се оттегли.
Тя се поклони и напусна тронната зала на владетеля на северната част от света. Но не отиде както ѝ бе заповядано в личното си крило на двореца, а се понесе като вихрушка към езерото, където знаеше, че я чака той.

*****
Пясъчко помисли, че не е чул добре. Накара я да повтори.
Ледена поиска да се съберат в едно.
Огън и лед!
- Но нали ще се стопиш! – изпрати разтревожените си мисли той.
- Нека, ще бъда стопена от теб – отвърна тя и започна да се изкачва по хълма.
Колкото повече приближаваше към синът на Пустинята, толкова повече усещаше непривичността на топлината, която идваше от развълнуваните му пламъци. Но това не я уплаши. Бе решила да провери една своя теория, над която размишляваше през последните дни и за която получи прозрение, с помощта на бащиния ѝ гняв.
- Спри, опасно е! – вдигна ръка той, когато дъщерята на Севера беше на една крачка и видя как ледени сълзи започнаха да текат по тялото ѝ.
Ледена протегна своята и я улови, пръстите ѝ започнаха да се топят, но тя уверено се прилепи към него и го потопи в целувката си. Пясъчко лумна, пламъците му я обгърнаха, но целувката в същото време го смрази. Беше странно – усещаше как гори, но гореше в ледените прегръдки на своята любима.
Огънят му се вля в леденото ѝ тяло и сливайки силите си – онези две крайности, които ги бяха създали, те изригнаха и се превърнаха огромно кълбо от ярка светлина.

*****
Ледена се оказа права – ледът и огънят могат да съществуват в едно и също състояние и слели се в него, те се превръщаха в най-чистата искра от светлина.