автор: gfstoilov

1.
Вървяха.
Пътя им пресичаше полета, гори, понякога запустели села. Ехо неведнъж си мислеше, че са току преди краят му, но винаги зад клоните на онзи краен бор, зад разнищения ъгъл на последния двор или зад ронещите се масиви с вехнещи слънчогледи, неизменно се оказваше, че пътят им продължава отново напред.

Спътникът ѝ нямаше никакви съмнения за неговия безкрай и крачеше с лекота, разглеждаше местата, край които минаваха и дори когато запръскваше ситен летен дъждец пак се усмихваше и твърдеше, че му харесва мокрото време. Също така харесваше и жулещото слънце, което определи като дъхът на дракон, прелетял над тях.
- А имало ли е наистина дракони? – попита Ехо, докато пресичаха някаква река, подскачайки от камък на камък. Водите ѝ се блъскаха в краката им с ромолящи бързеи.
- Имало ги е – потвърди спътника ѝ и кой знае защо Ехо му повярва.
През тези дни той ѝ бе разказал толкова невероятни истории, които звучаха повече като споделени спомени, и сега не издържа на изкушението да го запита за съществуването на митичните създания, които винаги бе харесвала - драконите.
Знаеше, че разговорите им просто бяха за убиване на времето докато вървяха, но някак бе започнала да вярва на всичко. Или поне ѝ се искаше да вярва, за да не бъде светът толкова строго подреден. А спътника ѝ по пътя, представил се като Драко и сякаш долетял в един миг от нищото край нея, умееше да разказва:
Понякога за пеперуди, носещи човешки души; друг път за пролетни цветове, уловили мисли и желания; също и за нощния дъжд, който казваше, че бил пролетите въздишки на звездите и току посочваше някоя откъсната сълза да грайва в нощното небе.
Ехо спря и приклекна на големия камък, върху който бе съпила. Водата докосваше страните му и го подминаваше с ята от брезови листа. Образът ѝ я гледаше, а зад нея се ширеше небето. Драко вече бе на отсрещния бряг и я чакаше, отражението му бе странно размиващо във водата. Тя загреба шепа – водата бе судена и я накара да си помисли за зима и сняг. Намокри лицето си и с няколко подскока стигна до спътника си.
- Значи и дракони е имало? И днес ли?
- И днес, и утре - те не се стопяват със снега пред пролетта – усмихна ѝ се Драко и пое по пътеката, която ги очакваше.
Ехо го последва, като погледна към небето с очакване да зърне в него размхвани крила.
Попита го за драконите не само заради сходството с името му, но и заради нещо казано преди дни и току се бяха срещнали на същата такава горска пътечка, покрита от окапали борови иглички, довяни и тук-там събрани от вятъра сламени топки. Тя вървеше по посока на залеза, той след появата си от нищото също. Ехо прие, че унесена в мислите си не е усетила приближаването. След първоначалното поздравяване и пожелание за лек път тръгнаха заедно, само на крачка един от друг, но и двамата не си продумаха до края на деня. Когато пътя им обаче се сля със залеза спряха и извадиха спалните си миди, приеха да нощуват заедно. Ехо разпали огън, а Драко постоя загледан в нощното небе. Щом над тях прелетя бяла сова и двамата се скриха в мидите си – Ехо сънува, че е бисер, който се търкаля по безкраен склон.
На следващия ден поеха отново, вече заедно, и се заговориха за изпитанията на пътя, на дължината му, граничеща с безкрайност. След това започнаха, изслушвайки се един друг, да си разказват приказки, истории и спомени от времето.
Оказа се, че и двамата не обичат да мечтаят излишно. И още преди слънцето да се извиси над тях Ехо откри също, че с Драко вървенето е много по-леко, дори понякога ѝ се струваше, че той не докосва земята, а сякаш вятъра го носи, увличайки и нея.
Сподели като на шега това си наблюдение, а Драко се засмя и рече:
- Може би имам криле...

2.
Вървяха.
Дните захладняха, идваше есен, вятъра засвири северна мелодия. Засега гората край тях все още имаше светла премяна, но скоро златистото ѝ сияние щеше да се покрие от дъждовната сивота.
Пътят им продължаваше по самотен път, по който все по-рядко срещаха други пътници. Селата вече бяха не само пусти, но и полузаринати от вятъра, превръщащ къщите в могили, над които пръскаше борови семена за бъдеща гора.
Ехо видя заоблен покрив, порутена камбанария и наклонен кръст, с отчупен край.
- Виж, Драко, храм – каза и прескочи купчина вехтории, за да отиде до привляклата вниманието ѝ постройка.
Спътникът ѝ я последва като преодоля преградата за един миг.
- Отворен е – обяви Ехо и надникна в храма, после смело влезе и отвътре подвикна: – Но отдавна не е посещаван, толкова е прашно и замърсено.
Драко остана на прага, загледа се в слънчев лъч, който влизаше отнякъде и образуваше светъл кръг върху прахта. Хиляди прашинки грейнаха, щом Ехо мина край него.
Той отиде да погледне отзад - стените покрай които мина бяха напукани и белязани от годините. Там имаше гробище, обвито в трънаци, почернено от времето, старо и съвсем забравено.
Спомените винаги изтляват в забравата – помисли си той. - Никой не помни спящите там. Хората бързо и лесно забравят онези, които вече не са сред тях. Нали са съвсем ненужни спомените за отдавна изтлели същества - не могат вече да те стоплят, нито да ти помогнат с нещо.
А той помнеше и споменаваше всеки ден онези, които някога бе познавал и с които бе летял...
- Драко! – сепна го Ехо. – Няма ли да разгледаш?
- Не.
- Не ти харесва религията ли?
- Не ми е нужна. Тези храмове са за онези, които нямат вяра в себе си. Търсят подкрепа не в собствените си сили, а в невидимото, което така или иначе не им я дава, но тогава приемат, че с нещо не са я заслужили.
- Но чрез вярата един слаб намира сили да живее и преодолява трудностите на дните си. Не е лошо съзнанието да има подкрепа докато върви по пътя.
- За повече навярно не е – съгласи се Драко и посочи към безмълвните гробове. – Ами за тях? Колкото и да са вярвали, че ще избегнат съдбата си на краткотраен смъртен живот, все пак са били предадени от нея. Идвали са тук, молели са се на своя бог, а миг преди да си отидат са открили, че него го няма и са се озовали в една огромна бездна от пустота.
Ехо направи няколко крачки и се загледа в покритите с почернял гнил мъх камъни. Нямаха имена, само безмълвна повърхност.
- Нима няма да има нищо друго след... След краят ни?
- Не и онова, което очакват всички – кратко рече той и загърби гробището.
Тя се обърна и взе раницата. Преметна я, внимателно премина натрупаните от времето и захвърлените от преминаващите край храма вехтории и се върна на пътя. Драко прелетя след нея и двамата тръгнаха мълчаливо. Вятъра тихо ги следваше, като побутваше с дъха си хилядите зелени листа на околните дървета. Те смирено започваха да се оцветяват и няколко се откъснаха от клоните. Времето им бе изтекло, следваше дългия сън в обятията на земята.
Есента упорито избутваше лятото да си отива.
- Ами онези пеперудени души, за които ми разказа? – наруши тишината Ехо. – Не каза ли, че са човешките души?
- Но те просто си летят и не помнят нищо от своето минало.
Драко премисли за един миг няколко неща, сетне сподели със спътницата си:
- Времето, Ехо, не позволява да се раждаме и умираме с едно и също съзнание и със спомените от това, което сме били. Винаги започваме пътя си начисто и съвсем отначало, затова и никога не помним какви сме били. Онези под камъните губят облика си завинаги.
Зад тях храма изстена и една стените му се напука в поредната си бръчка. Старостта не подминава дори и храмът на вечността, бил той и на всемогъщия бог на сътворението – каза на себе си Драко.
- Пеперудените души понякога живеят само от изгрев до залез. А за времето живота на всички нас е колкото един единствен миг, по кратък от пеперудения залез.
Ехо зададе въпроса, които почти преливаше от мислите ѝ:
- Дори и за теб ли, Драко?
- Дори и за мен...

3.
Вървяха.
Есента ги следваше като стръвница жертвата си. Гладна, търсеща топлата им кръв.
Пресичаха оголели полета, които имаха цяла зима за почивка преди да се възродят напролет. Преминаваха през смълчани селца, този път с димящи комини, под които надничаха лица иззад покрити с перденца прозорец. В гората птиците усърдно строяха гнезда, а хищниците надаваха вой и търсеха храна.
Денят си отиваше, след малко щяха да поспрат както обикновено. Ехо похапваше, а Драко казваше, че го е направил докато са вървели. Той сякаш никога не ядеше. Също така и не спеше – в това тя се убеди още в първите нощи. Просто лежеше в мидата си, понякога седеше и гледаше небето, друг път поддържаше огъня, но определено никога не спеше.
Ехо много мисли за своя спътник, на вид бе млад човек, но събрал отнякъде мъдростта на хилядолетия... дори и повече. Разказваше за събития губещи се в гънките на древността, а личеше от спомените му, че е бил там когато са се случвали. Не искаше вече да се чуди, затова реши да открие тайната му тази нощ. Знаеше, че няма да го обиди с любопитството си, Драко неведнъж я подканваше да е напълно свободна в разговорите им.
Огънят игриво сплиташе и разплиташе пламъците с приятното за студените нощи плющене и припукване на горящи дърва, а двамата пътници се топлеха от играта им.
- Драко, разкажи ми за драконите и времето – наруши тишината Ехо.
Една звезда разсече небето над тях. Драко я проследи как се спуска и улови полета ѝ в очите на Ехо. Усмихна се, защото знаеше какво си мисли.
- За драконите и времето...
- По-силни ли са от него?
- Времето е нещо, пред което всеки скланя глава, дори и драконите. Имат сили да му отстояват по-дълго от всички други, дори понякога самите те си мислят, че ще са безсмъртни, но и за най-дълголетните дракони идва край на полета им.
- И как изглеждат – наистина ли са крилати и огненодишащи?
- Очите виждат онова, което искат да видят – за някои една пеперуда в полет е просто насекомо с криле, за други е полъх на багри на онези преродени в тях души.
- Драконите могат да са огромни същества, с криле закриващи слънцето – промълви Ехо, извиквайки в мислите си представата за дракон. - Могат да бъдат и огнен вихър, помитащ бронирани армии...
- А могат да бъдат и обикновен на вид човек, който просто си върви по пътя.
- Като теб, нали?
- Като мен – съгласи се той и поднесе ръка към огъня, от който пренесе буен пламък в дланта си, огъващ снагата си в приказен танц между пръстите.
Ехо се наклони и се вгледа в очите му.
- А можеш ли да станеш истински огнен?
Драко кимна и с лекотата на въздишка се издигна и лумна насред тъмнината.
От огнения облак долетя гласът му:
- Какво по-лесно от това, Ехо – да бъда себе си.
След още миг светлината се разнесе с горещ порив, а той отново седеше до Ехо.
- Не съм си представяла, че мога да вървя с дракон цял месец и да си мисля за него като за обикновен човек – смаяно заяви Ехо, въпреки че подозираше същността му.
- Беше забелязала някои неща – поправи я той.
- Това, че не стъпваш на земята, нали?
- И че не спя.
- Да, това също. Никога ли не заспиваш?
- Никога. Макар да прекарвам нощите в нещо подобно на твоите сънища.
Драко, оформи едно огнено цвете със стъбло от жар и листа от пламъци, поднесе ѝ го, но не позволи да го докосне, а го остави да гори току пред нея.
- Ние си спомняме за всеки един миг от дългия живот, Ехо, срещаме в мислите си отново онези, които вече ги няма. Заедно летим, бродим и изживяваме всичко отново и отново.
Цветето лумна ярко и угасна.
- А може би това е просто сън, нали?
Ехо се скри в мидата си и преди да я затвори, прошепна с гласа на есента:
- Може би...

4.
Вървяха.
Бяха тръгнали рано, още по тъмно. Ехо мълчеше, искаше да помоли нещо спътника си, но все още обмисляше дали е правилно или не – тя искаше да се събуди дракон.
Приказно и граничещо с лудост бе желанието ѝ. А това, че върви редом с дракон и се опитваше да приеме като реалност тяхната среща, съзнанието ѝ все още отказваше да повярва, че се случва. То я подканваше да внимава с онова, за което мислеше – огънят освен да топли може и да изгаря.
Слънцето лениво се издигаше над хълма, който трябваше да изкачат. Драко беше първи, Ехо го следваше и вдишваше накъсано хладния вкус на изгрева. Щом се озова на върха, той спря и се извърна към нея.
- Пътят свърши, Ехо.
Тя застана до него и видя, че пред тях е безкрайността на морето. Не го очакваше и се изненада. Вървеше от толкова много дни и бе забравила, че все някога ще трябва да стигне до края.
- Ако искаш може да продължиш с мен?
- По вода?
- Над нея – рече Драко и с едно движение се освободи от образа си.
Пред нея стоеше огромен дракон, който разпери криле и скри слънцето.
- С мен!
„Внимавай!” – извика съзнанието на Ехо.
Тя със завист огледа дракона, който блъвна огън срещу изгрева и разапали вълните.
- Можеш ли да ме превърнеш в дракон?
- Мога – Драко размаха криле и я накара да се види как се носи над вълните. – Само трябва да го пожелаеш. Ще боли, но съвсем за кратко – колкото едно убождане, след това ще бъдеш дракон.
Ехо накара гласът в нея да замълчи и пристъпи с готовност. Дракона я обгърна и притисна до себе си – Ехо чу как огненото му сърце бие с мощта на изригващ вулкан. Затвори очи и усети изгарящо докосване, с което някой изтръгна душата ѝ от тялото и го захвърли ненужно настрани. Душата ѝ литна към небето, звездите се разгоряха край нея и бе залята от звездна лава. Със силен вик Ехо се разпали от огъня им и замаха с ръце да го угаси – усети ръцете си като размаха на криле.
Когато отвори очи видя, че се носи над брега.
- Хайде, Ехо, последвай ме! – подкани я игриво Драко, хвърляйки се в полет току над повърхността на морето.
- Какво по-лесно от това! – викна Ехо и разсичайки вълните се понесе след него.

5.
Летяха...