автор: yotovava

Когато лунната пътека
потъва в белезникав здрач,
и пътникът в тревата мека
разчупва топлия колач,
и златно изворче целува
първица жадните треви,
там – нощното небе преплувал –
денят на изток пак кърви,
след него тишината слиза
и от стенания люти,
и паяк облачната риза
съблича – да я приюти,
несретни, ветровете сричат
нелеп априлски мадригал –
дъждът във пъпките изрича,
каквото с плач не е успял,
а сетне тъмните въпроси
намират светлия ответ –
пчелици сбират меднокоси
ухания за бъдещ мед.
И знаеш, че си жив, защото
успял си сам да разчетеш
тайнописа на живота
във минзухарената свещ.
Че, щом денят дошъл е – Божем,
и мракът се е издимил,
все още – да обичаш, можеш! –
и някому да бъдеш мил.