автор: genab

Пролетна и златоносна,
облачна и градоносна
е пътеката човешка.
Буря свие - клони пукат.
Падат преспи - път затрупан.

И бедите в надпревара,
чак душата вледеняват.
Плачат сълзите в очите
и гледците избеляли -
след една житейска хала
стопанката бог прибра я.

Пред прихлупената хижа
старост вяло рони хляба
и във тоя тъжен залез
света бързо се смалява.

Светва мъничка надежда.
Подир толкова години
сина пътьом наминава.
Но кори сина бащата:
- Този ли коптор в наследство
на мен ще оставиш, тате?!
По-добре да го запаля.

А бащата с дни вгорчени,
стария , обруления,
може всичко да прощава.

- Без мая бях, мили сине,
че сирак останах рано.
А и пакостливи зими
надделяха ми на хала
Аз отдавна съм запален.
Кога можеш , наминавай...

Ех сърце, сърце човешко,
по-кораво и от камък,
по-горещо от жарава!