Порасна тревата,
дърветата се раззелениха, помахват с клони винаги на някого,
а помъдряването - вечно дърво в градината на тъгата,
се забелязва все по-отдалеч от всички мои кораби на дните,
които
се отдалечават и
неизменно потъват в залезa,
където се разтварят
смях,
плач,
онези важни, златни
тънички минути за брънки,
които да си сторя котва -
да се закотвя,
да остана в някой ден,
преди да е потънал корабът му,
когато спре дъждът -
да си напиша този стих, наместо котва,
пристанище и кораб, а и
люлка,
под неговия люляк
да се залюлея,
под ниското му слънце да стоя - с лице на запад
ласкавият залез
да ме залива с светлина,
ръцете в скута ми да си почиват,
а под краката ми тревата да се плиска
да пее синьо (the blue devils) зеленото и залезно море
за този ден,
от който няма да си тръгне слънцето
и няма да порасне нощ - висока и самотна катедрала,
и ти ще знаеш винаги къде съм -
гърбом
на люлката под люляка в това стихотворение за ден
безкраен -
безкраен като сън, любов и сбогом.