Плаче хоризонтът, падат гарвани като дъжд.
Черни и тъжни, а земята набъбва.
Кой ли ще върне на бледите цветя пролетта?
Тя куцука в тревите, разгърдила призрачна риза.
Гласът ми потъва в катакомбите на мисълта.
Някой стъпка сърцето ми, нарони онези сълзи,
стичащи се по рамото
и последната зима нахрани с тях всички твари
в Ноевия ковчег. Преболях от любов,
а той смъкна небето в краката ми
и каза ”Звездите са твои”.
Само че аз не съм звезда
и не обичам звезда.
Просто почуках. Просто дойдох.
Празните ми длани се бореха с дъха му,
а вятърът залюля фунията на радостта,
която нося под кожата си.
И заваляха надеждите ми.
Страстта с анемично лице
докосваше тялото,
а аз сънувах будна онзи,
който донесе дъжда от гарвани.