Във мене стихове се раждат
бездруго – и на сън дори!
Не смятам, че е нещо важно,
но всяко раждане боли.
Умират. Не остава нищо,
ала душата ми след тях
като запалено стърнище
дими и вее черен прах.
И дълго тоя прах ще висне
на хоризонта мътно-сив,
и дълго аз ще го записвам,
а той ще бъде нечетлив –
като изместена кулиса
с неясен, мрачен силует,
като загатнатия смисъл
на цялото ми битие.
(от старите тефтери)))