автор: vyatur

На вила съм. Дъждът не спира.
И не намирам миг покой.
Душата – плачеща е лира –
не различава враг от свой.

Градината – в трева обрасла.
Лалетата ми – свещи в храм.
Дано в главата стане ясно:
ти гордост ли си или срам?

И бягам аз, а все ме стигаш
и питащите ти очи
говорят повече от книга,
че любовта... и тя горчи.

Дали е празник или делник,
все този мокър, плачещ дъжд
напомня в дните ми безделни
отсъстващият близък мъж.

Ако ми станеш безразличен,
знам – пулсът ще се изравни,
Но аз ще бъда вече нищо,
щом повече не ще боли.