автор: severianin

През мен прелитат на ята незрими
неясни образи като видения,
ехтят копитата на звънки рими,
наслагват се мъглите на сравнения;

през мен препускат на табуни луди
родени в късни часове куплети;
като прозрачни сенки, като чудо
плющят у мен метафори с крилете си.

Старинна приказка е скрита в мене
и само аз историята зная,
и всяко следващо стихотворение
е страница, изписана до края,

и всеки стих е дума на душата,
която своя светъл сън разказва,
и с всеки стих прекрачвам по-нататък –
на приказката в приказната пазва;

а всяка книга е разкрита тайна,
вълшебство споделено, лист прелистен...
О, зная, няма приказки безкрайни,
вълшебствата завършват с прости истини.

И ще изчезнат в синьото ятата,
табуните ще се стопят далече,
на хоризонта тъмен зад чертата,
и ще се спусне здрач, ще падне вечер;

И ще се свърши светлата пътека,
изгубена сред есенната киша...
И както някой вече бе изрекъл:
когато се разкажа цял,
ще спра да пиша!