автор: Rodenavlotos

Износвам си като любима дреха болката.
Ако я няма, се ослушвам- жива ли съм.
Но кой да каже дозата безвредна колко е
на онова, което мачка, но не те убива,

а само губиш пипалцата и антенките си,
с които да общуваш със себеподобните.
Без тях е трудно във света на сенките,
където свита съм- зародиш във утроба.

Един имаго, чакащ нещо да се случи.
Но колко често може да се случи чудо?
Като например някой да отключи
решетката-пашкул на пеперудата

за да затвори своя кръговратен цикъл.
Сънувам всяка нощ един и същи миг:
Ужасно е. Заровена съм жива. Викам.
Но няма, няма кой да чуе този вик.