"...Реките водят
всички
към морето...."
Това го четох някъде
по пясъка изписано с вода...
Изтръпна прилива.
Затули всичко. И счупи
котвата, потънала в очите ми...
Сега сънувам
тихо
водата жива
как изплува.
И как орисано
се смесва със безкрая
на нечие
забравено пристанище...
Сънувам градовете
недовършени,
покълнали в червеното
на слънцето,
ухаещи на нарове и мирта....
Вървя по улиците
тихо,
понесла на безпомощните плещи
на мрака черен
тежката наметка...
Морето ми целува коленете
и хуква да се люби със звездите.
Порочно незаченала над него
луната спи прегърнала
безкрая...
Зад ъгъла ме чака някой
в сърцето скътал мисъл
вместо цвете -
да ме закичи с нея...
Водата жива търся.
Отворила очи!