автор: nickyqouo

Колоните подпираха свода на тунела. Проточваха се навътре в мрака и подпираха ронливия напукан свод, подобно на десетки посивели стражи, строени в почетен шпалир за преминаването на незнаен цар. Първата двойка колони бе едва на около три метра от входа, а Иван Кацата откри мястото напълно случайно.
Мъкнеше се от около два - три часа нагоре по течението на този малък приток на река Теса. Потеше се като прасе и прякора му даваше твърде добро и непреувеличено описание на общия му външен вид. На гърба си той носеше раница с накачени по нея принадлежности за промиване на златоносен пясък. Обичаше подобни походи, те му помагаха да се откъсне от света, който през повечето време го караше да се чувствува като пето колело. Забравяше за пухкавото си червендалестото лице и за тялото, което не можеше да промени, забравяше, че е грозноват по рождение, както забравяше и дългите часове прекарвани в ниско платена работа шест дни седмично. Да! Забравяше за всичко това и за още купища нелепи и дразнещи неща от ежедневието си и се превръщаше в свободен дух, наслаждаваш се на откритите пространства и липсата на ограничения, които да го претеглят, измерват и превръщат в долнокачествена консерва от копърка в доматен сос. Избираше място, правеше малък бент и отбиваше водата, после копаеше червената кал. Пресяваше и промиваше със самоделните си и примитивни златотърсачески инструменти.
Това бе именно един такъв безкрайно приятен ден от ранната пролет, в който Иван Кацата бе приседнал на тясна каменна плоча огряна от топли слънчеви лъчи, която бе надвиснала на около четири-пет метра над коритото на потока, точно над прекрасното местенце на което бе попаднал и похапваше домашно приготвен сандвич. Колкото и да бе странно, той се бе изкатерил лесно и бързо до каменната плоча от която се откриваше идеална гледка към реката и неговия импровизиран златотърсачески лагер. Бе превалило пладне и Кацата бе доволен от деня, защото бе открил доста златни песъчинки само за няколко часа работа.
Облегнал бе гръб в преплетените коренища на изкривено старо дърво, с клони надвисващи над коритото на рекичката. Докато преглъщаше последните залци от обяда си, погледа му попадна на извит корен с почти съвършена форма на тумбеста лула. Кацата реши, че ще го отсече и в някоя от свободните си вечери ще издълбае и дооформи леко дървото и ще има една красива лула. Изправи се с пъшкане, изтегли късата брадвичка, която бе окачена на колана му и замлати коренището. Внезапно загуби равновесие и залитна назад, изпусна брадвичката, посегна да се улови за нещо и сграби провисналите кореняци. Тежкото му тяло откъсна снопове корени, разкърти и свлече купчина пръст и баластра от сухия бряг, буци и камънак барабаняха по главата и тялото му. Иван Кацата провисна над камънаците три метра под него. Запъна се с мощните си крака в склона и с пъшкане и пуфтене се изтегли към каменната площадка. Изпълзя на топлия камък, и избърса с кални длани потоците пот обливащи зачервената му физиономия. Изправи едрото си тяло и тогава го облъхна мощна струя хладен въздух. Иван Кацата стоеше пред входа на тунел, който бе с ширина около метър, и чиито свод бе висок около два метра. Отначало помисли, че това е просто някаква малка пещера. Дневната светлина проникваше на няколко метра навътре в тунела и в сумрака той успяваше да види каменни колони, наредени една зад друга, които потъваха навътре в мрака очертавайки коридор. Направи няколко крачки навътре, без никакво колебание. Непосредствено след входа, тунела се разширяваше и разстоянието между стените вероятно достигаше до три метра. Тогава огледа самите стени и мнението му се промени, това не бе пещера, не и естествено възникнало природно творение! Кацата пъргаво се спусна обратно долу до своя лагер, измъкна фенер от раницата, огледа се наоколо и вдигна брадвичката от облите речни камънаци. Окачи я на колана си, там където и е мястото и се покатери обратно до входа на тунела. Включи фенера и се вмъкна в сумрачния вход.
Тунелът бе прав като копие и дълъг около петдесет метра. Спускаше се леко и плавно надолу, почти без наклон. Вървеше се лесно и пейзажа не се променяше. Иван Кацата осветяваше каменната настилка на коридора между двете редици колони, както и стените на тунела носещи ясните следи от инструментите издялали пътя в скалата. В края си тунелът завършваше с овално разширение. В неговия геометричен център върху гранитен постамент с височина около метър лежеше саркофаг. Кацата положи лявата си ръка на саркофага и прокара пръсти по острите ръбове, бавно обиколи източения осмоъгълник и пръстите му събаряха заедно с прахоляка години, векове и епохи. Светлината на фенера проникваше през полупрозрачен камък със слаб жълтеникав оттенък. В саркофага имаше тяло. Иван свали тениската си, въпреки пещерния хлад и избърса с нея прахоляка от горната повърхност. Взираше се на светлината на фенера в дълбините на саркофага през почти прозрачния камък. Вътре имаше човек! Или пък нещо доста наподобяващо човешките телесни форми. В частта сочеща към изхода на тунела, там където се намираха долните крайници на нещото вътре, в повърхността на саркофага имаше две вдлъбнатини с формата на почти човешки длани. Иван Кацата постави ръце в тях. Саркофага потрепери и страните му се осветиха внезапно с ярки светлини. Иван отдели ръцете си от него, като едновременно с това прозвуча дълбок и нисък тон, сякаш целия хълм потрепери и горната част на съоръжението се плъзна плавно встрани и вдясно, спрямо положението на Кацата, като повлече в своето движение надолу и страничната стена на саркофага. В ярката светлина, обливаща полираната вътрешна повърхност на саркофага, лежеше човешко тяло. Тялото бе облечено необичайно, според вижданията на Кацата, но той без друго си беше дебелак и нямаше дрехи на света които да му подхождат. В живота му дрехите го вълнуваха едиствено от гледна точка на удобство и здравина, признаци като дизайн и мода не го интересуваха никак. И все пак, дори според Иван Кацата, тялото в саркофага бе облечено необичайно, с костюм който изглеждаше като изграден от хиляди рибешки люспи, които обаче бяха щръкнали в горната си част, подобно на защитни шипове на някакво странно животно. Иван Кацата се зачуди, как ли се облича такъв костюм, а? Наточен, назъбен, абе изобщо сериозно зъл костюм! Главата бе скрита от любопитни погледи с масивен метален шлем, характерен със своята неравна повърхност. Иван се надвеси по-близо над него и тогава видя, че неравностите са всъщност хиляди геометрически правилни фигури, врязани или релефни спрямо основната повърхност, сякаш гледаше миниатюрни улици, булеварди и сгради. Малки, големи, всякакви. Внезапно тялото примигна и угасна! Иван Кацата се дръпна стреснато назад. В саркофага бе останал само шлема. Светлините извиращи сякаш от дълбините на светлия камък леко помръкнаха и след секунда започнаха да пулсират в равномерен ритъм. Кацата се потеше въпреки хладината на подземието. Посегна рязко и докосна шлема. Размаха ръка вътре в празното пространство. Стоя надвесен над саркофага, надзърна в празния шлем, докато не разбра, че светлините сякаш пулсират в по-кратък интервал от време, а капакът се е повдигнал леко. Саркофагът се затваряше!
Устата му бе пресъхнала, потта замръзваше по тялото му, седеше странично в саркофага и трепереше. Разбираше, че няма много време за да вземе решение. В миг повдигна шлема, беше тежък и топъл, наложи го върху потната си коса и усети как прилепва и пристяга леко главата му. Виждаше нормално, погледна надолу и видя тялото си покрито сякаш с гъсти матови люспи, мазно плъзгащи се една върху друга, с настръхнали остри върхове. Завъртя тялото си и се намести, беше достатъчно широко и за него дори, след това се отпусна назад и легна. За част от секундата саркофага се затвори с тътен. Познатият свят угасна и пътешествието на Иван Кацата започна. Звездите бяха близки и огромни! Той беше свободен и недосегаем.
В малкия свят прозвуча дълбок и нисък тон, целия хълм потрепери и сякаш въздъхна, пръст и камъни се свлякоха над входа на тунела, затрупаха го и го скриха задълго от човешки очи.