автор: ZAGORA

Въпреки,че тия хитринки не са ми по вкуса, обещах да пусна мълвата. Незнам защо завидях на това непознато момче за свойски провряната ръка през неговата,за чистосърдечния смях,с който го заливаше,за за зелените пламъчета в очите й , с които го озаряваше.Всичко това ми липсваше,ужасно много
ми липсваше. Когато те отминаха, разбрах,че вечерта ще е скучна и вяла, въпреки,че бях си купил билет за постановка в народния театър. Ако Илиана беше до мен, тогава и ада би се превърнал в рай. В час пик когато фоайето на хотела беше пренаселено от ученици,които се канеха да вечерят някъде, нашата Илиана нахлу с гръм и трясък с момчето под ръка.Той носеше найлонови торби с покупки.Тая изненада сащиса и даскали,и ученици.Погледите им насочени към нея казваха”Ха!Кой да ти се надява?!Точно ти ли?!” Очите ми потърсиха нейния провалил се кандидат-любовник Иван. Беше на няколко крачки от мен и видях как се зачерви от яд и долната му устна провисна. Стараеше се да се прави на непукист,но трудно му се отдаде. Особено когато момчето се наведе, целуна Илиана по бузата, а тя усмихната пое торбите. После щастлива като птичка, подхвръкна в асансьора като помаха на вратата закачливо.Червенината по бузите на нашето ергенче стана наситено-пембяна и то стремително излезе навън, за да пооправи що-годе разбрицаните си енергии. Към мене се приближи класният на Илиана:
-Иване,знаеш ли кой беше тоя младеж с Инчето?
-До колкото знам е отдавнашен неин приятел от града на баща й.Следва тук за инженер,но повече подробности ще Ви даде самата тя- отговорих с небрежен тон аз.
На другия ден потеглихме с автобуси към Витоша.Бяха резервирали места за хижа в близост до Златните мостове. От къде бяха измислили тия скапани автобуси?!Вратите не можеха да се затварят добре, а вътре миришеше на изгорели газове.Пътуването беше мъчително. Илиана пътуваше в другия автобус.Повървяхме около триста метра пеша до хижата.Беше вече тъмно. Влязохме в столовата и си поръчахме топли напитки.Погледнах към Илиана и видях,че лицето й е много бледо.Тя изведнъж стана и се устреми навън. Аз скочих след нея... Сниши се зад някакви храсти и започна да повръща. Отидох и подпрях с длан челото й, докато тя с мъчителни напъни изхвърляше храна от стомаха си.Имаше много прясно навалял сняг.Напълних шепата си и измих лисето й внимателно.Повторих миенето още веднъж.Измих и ръцете й. Тя трепереше и се беше вкопчила в мен.Нямаше температура, но се оплакваше от главоболие. В столовата й дадох аспирин с чая.След около половин час започна да възвръща естествения цвят на лицето си и мило ми се усмихна.Дойде и седна до мене.После прошепна в ухото ми:
-Ванко, ако не беше ти как щях да се оправя отвън.Благодаря ти приятелю! Задължена съм ти!
-Хайде сега и ти! За мен е радост да те видя, че се усмихваш и бузите ти розовеят!Това ми стига напълно -отговорих й аз,но цялито ми същество отвътре крещеше:”Обичай ме,обичай ме,за да съм щастлив!”
През третия ден още на обяд напуснахме хотела.Нашите учители бяха уредили да оставим багажа си в един училищен физкултурен салон, за да походим още по улиците на София .Влакът потегли в късен следобеден час.На
гарата Илиана пристигна със братовчед си. Той явно беше кавалер, защото отново носеше багажа й, а тя го държеше под ръка.Докато се сбогуваше с момчето на перона, нашият Иван ги наблюдаваше от прозореца на купето. Когато братовчед й я целуна по бузите на прощаване, той изцвъка през зъби плюнка на перона и се скри навътре. Сигурно беше седнал на мястото си.В моето купе имаше само четирима.Щяхме да пътуваме през нощта, затова съобразих, че мога да предложа на Илиана удобство. Срешу мене Мона беше вече положила русата си глава върху коленете на Жеката.Отидох в тяхното купе.Беше претъпкано от момичета.Извиках я в коридора и я попитах иска ли да си подремне удобно до нашия град.Отговори ми утвърдително.Взех багажа й и се завърнахме в моето купе.Сложих я да легне върху моите колене,завих я с якето си и усетих,че тя задряма.Монотонното тракане на колелата по релсите,тъмнината на ношта и спящите в купето ми подействуваха сънотворно.Усетих как очите ми се затварят.Бях задрямал когато чух в просъница виковете на Илиана и стреснато отворих очи. Лампата в купето едва мъждеше, но успях да видя как Начо от свитата на Иван ухилен мажеше с нещо под носа й. .Докато се надигна да го хвана , изхвърча през вратата.Моето мило момиче започна да киха,защото се оказа,че в ноздрите й са вкарали енфие и тя неподозираща нищо в съня си го е смръкнала силно навътре в синусите си.През едно купе където пътуваше Ивановата компания се чуваха истерични смехове. Илиана беше стресната, уплашена и унизена.Тя заплака захлюпила лице на гърдите ми.В това време влакът спря на една голяма гара и Иван премина край нашето купе.
-Слизам. Гара Пловдив е. Отивам да си видя либето- той викаше,за да го чуе Илиана.
Веднага скочих и слязох от влака. Хванах го за врата изненадващо за него и рязко го извъртях към себе си:
- Слушай, нищожество! Ако още веднъж обидиш Илиана ще се наложи да отидеш на зъболекар за протези. А сега за гаврата с енфието ето ти това!
Забих му две яки крушета в корема и той се сгърчи..После го ритнах отзад и го проснах на земята.Нямах време за повече,защото влакът се канеше да тръгва. Но мисля, че му дадох добър урок по толерантност.Тоя глупак се чувствуваше дотолкова гузен, че не намери сили да се защити. Оставих го да отупва дрехите си на перона и се качих във влака. Коридорът се беше опразнил от зяпачи.Влязох в нашето купе и видях,че Илиана е развълнувана.Тя сигурно беше видяла всичко.Хвана ме за ръцете и с треперещ глас каза:
- Иване,оценявам това и съм благодарна!
Наведе се към мене и ме целуна по бузата. Аз усетих лекото докосване на меките й и топли устни и се почувствувах като направен от пластелин, който се стича.Седнах на седалката и казах:
- Предупредих го, че ако продължава с обидите, ще има сериозни неприятности с мен.Моля те само да ми кажеш ако се случи.А сега нека си подрямнем пак,защото има още време до нашата гара.
Тя легна отново на коленете ми и все пак успя да подремне.Аз също дремех опрял глва на облегалката.Така,мили ми приятелю завърши тая дългоочаквана екскурзия.”
„Колко значимо е било всичко за Иван!Боже Господи!Най-дългото и най-паметно споделяне с дневника му. Любовта към мене е хранила живота му, надеждите му.В тия дни тя е била най-сладката,най-пищната, донесла му е някаква утеха.А аз не съм и подозирала за сърдечните му преживявания,заслепена от незатихналата болка в душата, от суетата на ежедневието си,от илюзиите на самовлюбеното си его. Ако знаеше всичко това,сигурно щеше да тръгне по друг път.Но какъв щеше да бъде той и докъде щеше да стигне?!Това никой не може да каже.Колко непредсказуем е живота и какви загадки крие в себе си! Все едно е неизследвана планета,посетена за първи път от човека. Надява се на някакъв релеф,предполага да има и някакви изненади,но той се оказва неочаквано различен...А аз,глупачката си въобразявах,че това между мене и Иван е едно необикновено приятелство между момче и момиче,но нищо повече".
„15 април 1994 година Здравей скъпи ми съчувственико,вярвам в твоята добронамереност и затова ще ти споделя как и какво преживях през тия десет дни.Захванал съм се много усилено да уча,за да повиша някои от бележките си.Старая се да вдигна общия успех от дипломата си,за да успея да вляза в Института по туризъм-Варна.Ще бъде много хубаво ако и Илиана се насочи към тоя град,но вероятността е нищожна.Доколкото съм позачул , ще кандидатствува в София журналистика и право.Желанието й било да придобие едновременно две специалности.Сигурно ще й бъде трудно, но аз съм убеден, че ще успее.Тя е интелигентно момиче, което чете много и е работохолик.Зная и че пише стихове, които са много философски и подтикват към размисъл.Убеден съм, че ще успее да запише и двете специалности.
У дома ми е трудно да се подготвям.Чичо Костадин е тежко болен и е на легло.Мама се грижи за него, но след всеки отминал ден става по-зле. Лекарите му поставиха диагноза- цироза на черния дроб. Отслабна страшно и едва говори. От мъка мама и тя заприлича на светица и когато остане сама плаче много често. Въздухът е тежък и из него витае някаква обреченост и безнадеждност. Затова като се прибера от училище вземам учебниците и тетрадките и едно старо одеяло, и с велосипеда отпрашвам към края на града в парка.Постилам си одеялото на една тучна поляна и там на тишина и спокойствие уча докато слънцето се скрие. Два пъти седмично ходя на уроци у госпожица
Михайлова, учителка-пенсионерка,завършила немска филология в Германия.Преподавала е по немски език на средношколци от софийска гимназия,но сега живее тук и преподава уроци на желаещи ученици абсолютно безплатно.Тя е истински народен учител и владее езика перфектно. Ходя често и при брат си, отец Данаил, който служи в кварталната църква и живее в две стаи в задния й двор. Разбираме се много с него и разговаряме с часове на какви ли не теми. Всеки ден се опитвам да видя Илиана, макар и да е отдалеко.Когато успея и това се случи,аз съм щастлив по своему и се успокоявам. Даже сънят ми е дълбок и спокоен. Но ако не успея, ставам нервен и се чувствувам нещастен. Господи, не зная как ще бъде по-нататък без нея!”
Илиана прочете страницата и затвори дневника на Иван. Мисълта й се върна назад към спомените. Малко преди да завърши последния клас на гимназията се случи събитие, което разтърси устоите на семейството й.Батко й Делян,мъжът на сестра й я напусна.Всичко се случи много набързо и смая всички.Той беше хирург по професия и си беше спечелил авторитет в бранша.
Сестра й Юлия се гордееше с него.Деца нямаха и не можеха да имат,поради рядко заболяване на сестра й.Но въпреки това връзката им беше силна Макар че беше още млад,той се издигна много бързо в кариерата и от две години беше завеждащ хирургично отделение в една от най-добрите болници. Но все не беше доволен. През април го поканиха да присъствува на един международен симпозиум в Париж.Той имаше високопоставени колеги от много държави,с които поддържаше връзка и си пишеше .Илиана отвори своя дневник и се зачете отново:” 19 април Днес сестра ми пристигна от София.Татко я доведе с нашата кола,защото тя не беше спала от няколко денонощия.Имаше толкова нещастен вид.Господин хирургът й се обадил от Щатите,за да й съобщи,че не желае повече да се завръща в България и че слага край на връзката им.Щял да поиска развод. Всичко било само въпрос на време. Юлия била прекрасен приятел, но той трябвало да има деца, а тя не можела да му ги даде...Оставял й всичко-апартамента, колата. Нищо не искал за себе си.Съжалявал много,но решил изцяло да промени живота си...Мама прави всичко възможно,за да я успокои,но почти не й се отдава. Всички сме и тъжни,и гневни,и разочаровани от постъпката на Делян.Сестра ми се заключи в себе си и почти не говореше.Зная,че тя го боготвореше. Беше го издигнала на пиедестал.Той беше най-красивият , най-умният, най-духовитият мъж и най-добрият хирург. Когато той говореше тя попиваше всяка негова дума. Винаги беше съгласна с него и не му противоречеше. А всъщност беше много талантлива. Разкри си адвокатска кантора и водеше успешни дела. Освен това имаше много клиенти. Обещах й след бала да й гостувам и при нея да се готвя за кандидатстудентските изпити. Така ще се подкрепяме взаимно.Тя няма да е сама и общувайки с мене,няма да има време за тъгуване. Ще ми помага в подготовката и ще ме съпровожда в изпитните дни до залите на ВУЗ-а След изпитите ще й гостувам до обявяване на резултатите и приемите. Зная, че на мама и татко ще им бъде мъчно, но отсега трябва да свикват с отсъствието ми.Такъв е естествения ход на живота.”
Илиана остави дневника си отворен и отново се замисли.Спомни си прекрасно първите три месеца в София при сестра си.Те бяха незабравими,въпреки че Юлия беше все още с разбито сърце Искаше й се да надникне по-напред в тетрадката си,но реши да прочете дневника на Иван,за да разбере как е преживял той последните дни от последната учебна година.
22 април 1994 година. Днес чичо Костадин издъхна. Мисля, че стана по-добре за него, защото в последните няколко дни физическите му болки бяха нетърпими. Лекарите му изписаха морфин, за да намалят страданието му. Отслабна толкова много, че изглеждаше страшен и непознаваем. Изнемощя така, че даже не можеше да ми стисне ръката. Спря да се храни и приемаше единствено чашка-две сок на денонощие.Когато изпусна последния си дъх стана спокоен и самовглъбен,тих и примирен.Мама покани мъжете от църквата,които дойдоха да го приготвят за погребението.Брат ми , свещеник Данаил ще го опее ,а след погребението ще има раздавка на гробището.Ще се съберат шепа хора.Чичо Костадин беше по природа затворен и мълчалив,но когато убиха дъщеря му се пропи и стана още по-затворен.Нямаше приятели.Общуваше с кварталните пиячи,но само там,на масата в кръчмата,а извън нея никой не го търсеше.Но към мама винаги се отнасяше с уважение.Пазаруваше,вършеше някоя мъжка работа у дома,а когато нямаше такава седеше в стаята, която беше и кухня и трапезария в единия край на дивана дълбоко замислен за нещо свое. Мама си го харесваше и му беше благодарна за помощта. А сега вече нямаше кой да й помага освен брат ми когато е свободен. Горката ми майка! Остана за втори път вдовица.”
„30 април. Продължавам да мисля за Илиана. Старая се да я видя някъде,но все не успявам. Всяко междучасие излизам на двора и погледът ми обхожда нагоре-надолу разхождащите се ученички, но напразно. Нея все я няма. Днес най-после се видяхме. И представи си , любезни ми дневнико, тя сама ме потърси.Обеща да ме чака пред гимназията в края на часовете.Решихме да отидем да се почерпим в близката кафе-сладкарница и да поговорим както го правехме преди.И ето ни на една маса пред кафе и натурален сок.Илиана ми се извинява, че все не може да намери време да ме потърси, въпреки, че често чувствува необходимост да сподели преживяванията си с мен.Но семейните проблеми и подготовката й за кандидат-студентските изпити не й дават възможност...И ми разказва тъжната история на сестра си. Аз съм безкрайно изненадан, зашото бях придобил представа, че сестра й има идеалното семейство. Но явно съм грешил. Аз на свой ред й говоря за последните дни на чичо Костадин. Тя изказва съболезнованията си и после двамата замълчаваме потънали в мисли. Тогава аз й разкривам плановете си да кандидатствувам в Института по туризъм във Варна.Тя споделя своите да следва в два института едновремено-по право и по журналистика.
-Толкова ще ми липсва нашето приятелство, Иване.Но можем да се чуваме,да си пишем,а и да се виждаме тук когато си идваме на гости на нашите.
Реших да се възползувам от темата и да й поискам снимка. Но изненадата ми беше голяма когато и тя поиска моя фотография. Даже ме покани на рождения си ден, който е на 11 май.Щяла да го празнува в земеделския клуб и се надявала на всички поканени да им хареса тържеството. Почувствувах се толкова щастлив,дневнико!
Тъкмо когато водехме с нея най-приятния и мил разговор в сладкарницата влетя бившата й тръпка Иван.Той се насочи към нас и с много мазна усмивка подхвърли язвително:
-Какво правят влюбените гълъбчета?Гукат ли,гукат ли?”
Бях готов да скоча и да го сритам ,но Илиана предугади намеренията ми, бързо ме хвана за ръката и каза:
-Да си тръгваме,Иване! Не удостоявай с внимание глупостта.Тя сама се издава.
Тръгнахме си и аз я изпратих до дома й. Беше прекрасен ден,мили дневнико!Беше!”
„12 май Дневнико,дневнико,дневнико!Бързам да споделя с теб как празнувахме рождения ден на Илиана. Когато влязох в клуба видях,че бяха застлани с бели покривки две дълги маси.Гостите все още прииждаха.Имаше момчета и момичета от клуба по карате,редактори от местния регионален вестник, на който тя сътрудничеше, нейни братовчеди и братовчедки от двата рода-на баща й и на майка й, много нейни съученици и двама любими нейни преподаватели.Илиана с тъмносиня копринена рокля и великолепна брошка, по-красива от всякога приемаше поздравления.Дойдоха и няколко музиканти от състава към клуба.За тях имаше оформена сцена с микрофони.На една странична маса бяха подредени подаръците.Аз й подарих луксозен албум с моята снимка с посвещение.Тя също ми даде своята снимка,но нямах възможност да я разгледам в тоя момент.Храната беше приготвена от сръчните ръце на домакинята и нейната майка и на вкус и вид беше съвършена.За пиене имаше безалкохолни питиета,бира и съвсем малко концентрат само за по-големите.Рожденичката бе засипана от благопожелания и всички кавалери изявиха желание да танцуват с нея.Аз успях да се вредя само два пъти,но се почувствувах богоизбран.Правихме си и много снимки.Накрая Илиана,духна свещичките на една,но сряза две торти,за да има за всички и хапнахме от тях с удоволствие.Беше прекрасно преживяване,мой изповеднико!”
„26 май 1994.24 май беше най-великият ден в живота ми.Мама и брат ми ме посетиха още докато бях в леглото.Носеха букети от прекрасни пролетни цветя. Казват, че цветята са само за жени. но аз ги обожавам и те го знаят.Ще ги подаря на две мои любими учителки.Обличам се спортно и все пак изискано.Мама е приготвила любимите ми банички.Сядаме и тримата и закусваме.После ставам от масата,умивам ръцете и устата си и заставам пред огледалото в коридора.Сресвам косата си и си поставям дискретно мъжки парфюм.Изглеждам неотразимо.Благодаря на мама и на брат ми за всички грижи,които положиха за да завърша средното си образование.Грабвам букетите и хуквам към гимназията.В девет часа трябваше да съм там ,за да се сбогувам с учителите.Сякаш целият град се е стекъл в училищния двор.Грее нежно и засмяно пролетно слънце.Намирам нашия клас и заставам в редицата. Плачат ученици, плачат учители. Много е вълнуващо и трогателно.
В седем часа се събрахме пред най-внушителния ресторант в града.Очакванията ми са всичко да е прекрасно и да успея да танцувам с Илиана. Вътре е ослепително-ярки светлини от полюлеите, снежно бели покривки и колосани салфетки. Минахме през шпалир от родители, които бурно ни аплодираха.В първия миг не можах да позная Илиана.Тя беше с прекрасна рокля от черно кадифе и черна дантела.Две тънки презрамки минаваха през белоснежните й рамена и се закопчаваха с ослепителна катарама от светещи камъни на шията й.Едно много фино коланче обсипано със същите камъни обгръщаше талията й.Обувките й бяха черни и много елегантни.Аз също изглеждах добре.Бях облечен
в светъл костюм, копринена риза с цвят на пепел от рози, тъмносиня вратовръзка и тъмносини обувки.Изглеждах някак порастнал много бързо. Балът беше съвършен. Успях да танцувам с моето момиче,както си бях наумил Тя се отпусна напълно в ръцете ми, сякаш ми казваше:”Аз ти имам пълно доверие,Иване!” Но на мен не ми трябва доверието й, а нейната обич! .На разсъмване ходихме да правим серенади на учителите и поднесохме подарък на класния-полирана холна масичка отдолу надписана от целия клас.Той ни почерпи с ликьор и кафе за разбуждане. Прибрах се у дома някъде към девет. Едва успях да сваля дрехите си и се тръшнах в леглото да спя.”
Илиана си спомняше абитуриентския бал до най-тънките подробности. Всъщност това беше най-щастливия ден в живота й. Но тогава тя едва ли го осъзнаваше.Тогава тя написа в дневника си последните изречения:”Щастлива съм много,толкова много,че чак ми е страшно.Чувала съм,че много щастие не е на хубаво. Дано не се окаже вярно. Вземам си сбогом с тебе, любими дневнико,защото ученическите години свършиха. И аз поемам по нов път.По труден,но привлекателен. Благодаря ти за всичко и още веднъж-сбогом!”
Но Иван Господинов беше продължил да се изповядва на своя дневник.Какво ли пишеше той,как ли беше изживял студентските си години
/следва продължение/