автор: ZAGORA

18 октомври
Ще правим контролно по математика. Иван ми донесе цяла тетрадка с решавани задачи и ме помоли да ги проверя.Съгласих се, защото проверката щеше да бъде част от моята подготовка. Имаше само две сгрешени задачи.Учудих се, че е толкова добър. Защо когато го вадят на дъската не показва тия си знания.Смущава
се, черви се, мънка едва-едва и допуска грешки.Това изразява нежна и деликатна душа, но и липса на самочувствие. А може би в класа ни има момиче, което го кара да се чувствува толкова уязвим, че даже по време на изпит мисълта за него не го напуска. Може би огромното му желание да бъде забелязан е превзело разума на горкия влюбен и емоцията подтиска познанията му?
Утре ще ходя на рождения ден на Катерина.Тя ми е слабост.Уникална е, истинска енциклопедия. Рецитира така, че слага в малкия си джоб доста големи имена от софийските театри. Миналата година изнесе сама поетичен моноспектакъл, който трая час и половина и омагьоса всички ни. Авторът, изтъкнат български поет, лично дойде да я слуша.А тя ни разплака...Свири прекрасно на китара и пее. В училищния женски волейболен отбор е една от най-добрите. В бележника й има само шестици.Какво ли повече да ти кажа за нея, дневниче? Живее на квартира при една стара жена, в малка схлюпена къщичка, защото не е от тук Ще празнуваме у тях. Не съм научила кои е поканила.Ще бъде изненада.
27 октомври. Здравей, скъпо дневниче!Бързам да ти кажа, че не съм те забравила. Просто тия дни програмата ми беше доста сгъстена. Нека първо да споделя с теб как мина рождения ден на нашата Катерина.Момичето е талисман на класа ни, но едва свързва двата края.Нейната история е много сложна. Истинската й майка е в лудницата.Баща й се е развел и се е оженил повторно. Има от втората си майка братче, но е неудобната в семейството и за нея се сещат от дъжд на вятър. Затова е осиновеното дете на гимназията. Храни се безплатно в училищния стол и получава стипендия за отличен успех. Училищното настоятелство я облича и обува, а джобните пари идват от бащата, който е полковник.
Събрахме прилична сума и й купихме подарък- японско видео.Тя се беше подготвила чудесно с помощта на бабката, при която живее. Имаше сандвичи, баница, торта, алкохол и безалкохолни напитки. Момчетата носеха касетофон и касети с хубава музика. След всяка глътка от водката градуса на настроението се вдигаше все повече. Естествено, че се вихреха и танци. В класа ни имаше няколко влюбени двойки, които присъствуваха на джамборето у Катето. Докато отдъхвах от един бърз танц до мене седна Иван. Не съм ти говорила до сега за него, мило ми дневниче, защото пътищата ни с това момче са различни.Той е от едно съседно село. Миналата година се появи в класа ни.Повтаряше десети клас, но беше повтарял и девети, затова цели две години повече тежаха върху гърба му.
Ако го погледнеш, не му личи да е батко. Има среден ръст, нито е слаб, нито е дебел. С права черна коса като грамофонни иглички, черни очи, много бяло лице и хубави устни. Като го извадят на дъската е пълен пън, но въпреки това си спечели уважението даже и на най-големите отличници. Не съм на ясно с момчешките въжделения, но успява да привлече вниманието върху себе си и винаги е водач на момчешката глутница.Чудила съм се как завладява вниманието на тия интелигентни мои съученици. Та същият тоя Иван се тръшна ненадейно и неканен до мене и стовари ръката си върху рамото ми. В първия момент изпаднах в шок. Честно, никога не съм очаквала такава дързост от съученик, пък бил той и повтаряч. Знаеш ме, дневниче, колко буйна кръв тече у мене.Можех да зашлевя
ухилената му физиономия с яки ръчици,но за да не разваля настроението на компанията, само свалих ръката му и му препоръчах да се държи по-кротко.Тогава ме погледна с поглед, който ми говореше толкова много.
В дълбоката безкрайност на тъмните му очи прочетох буква по буква и звук по звук всяка негова мисъл.Там имаше желание, страх, объркване, наранена гордост и някакво глупаво момчешко достойнство. Имаше молба, възхита, нежност и дързост...Лицето му излъчваше първичност като самата природа, топлота като стоплена от пролетно слънце земя, откритост и прямост като картина на велик майстор и чувственост като отронен акорд. Почувствувах се впечатлена и някак странно завладяна от всичко. Докато се чудех как да реагирам, Иван извади от джоба на сакото си една книга и ми я подаде. Беше любовна лирика от Дамян Дамянов.
- Защо?-в недоумение повдигнах вежди.
- Не я отваряй сега, моля те Инче! Вътре съм сложил моята сложна изповед в плик.Когато се прибереш у вас,прочети я.Аз съм в твоите ръце...
Стана,сбогува се с другите и си тръгна.Никой не ме попита за нищо.Компанията,леко подпийнала и самовглъбена в собствените си преживявания, не беше забелязала нищо. Така си мислех,но дали беше така?!За да приспя подозренията, ако имаше такива, си наложих да остана до края на събитието.
8 ноември
„ Здравей, верни ми приятелю,искаш ли да си поговорим сега?Имам толкова много за казване. Първо нека да ти прочета писмото на Иван.Чела съм го до сега няколко десетки пъти, но още не съм му се наситила. Оказа се, че съм страшно суетна, голяма кокетка и флиртаджийка.Не допусках,че ще изпитам такава сладост и удоволствие от мъжко обяснение.Но защо ли се чудя?! Това е първото по рода си любовно обяснение до мен. Слушай! ”Илиана, това писмо е изненада не само за теб, но и за мен.Никога не съм допускал, че ще събера смелост да пиша на момиче като теб. Ние сме толкова различни. Аз съм най-слабият по успех в класа,повтарял съм два класа,а ти си интелигентно, любознателно момиче,което е отлична ученичка.Аз съм натурално селянче, а ти си гражданка.Моите родители са отрудени земеделци,а твоите родители са образовани и заемащи хубави длъжности.Единственото,по което си приличаме е,че и двамата сме луди глави,малко повече отколкото е необходимо.Пиша ти това писмо,за да ти призная една тайна.Не мога повече да я държа заключена в себе си, защото тя ме изпива отвътре и ме измъчва непрекъснато. Аз съм много мъжко момче, но се чувствувам нещастен и трябва да ти споделя своята тайна. Илиана, не зная защо, но в едно междучасие те видях за първи път толкова различна. Ти тичаше в градината до гимназията да догониш група момичета.Аз вървях срещу тебе...Беше развяла кестеняви къдрици, зелените ти очи искряха а големите ти тъмни зеници ме пронизаха. Устните ти бяха леко отворени,бузите ти-порозовели, а силното ти тяло излъчваше магнетизъм...Сякаш някой в тоя миг ми сложи нови очи и аз те открих и видях за първи път с тях. Зная, че това е влюбване,но защо е мъчително?! От тогава не съм престанал да те мисля . Старая се да съм наоколо и крадешком да те наблюдавам, но от това не ми става по-добре. Защо ме сполетя тая несподелена обич?!Изгубих спокойствието, непринудената радост и сладкия си сън.Мила моя Илиана, ако в сърцето ти има поне капка жал и милост, то ти ще ми помогнеш да преодолея болката и слабостта. Разчитам на разума ти,но повече на сърцето ти. С много обич:Иван”
Мили дневнико,четох няколко пъти това писмо.Виж ти,виж ти,тоя наш повторяч Иван можел да съчинява прекрасни любовни писма. От една страна намерих в това събитие голям приключенски потенциал, но от друга, нещо ми клъцна момичешкото сърце и почувствувах състрадание към него. Не съм се влюбвала до сега. Но съм чела много книги и гледала филми описващи любовни терзания и мъки. Ядосах му се на тоя Иван. Че кой му даде право да се влюбва точно в мене и като се е влюбил, защо ме занимава с това св ое чувство?!После, какво си въобразява той?! Че ще мога да му помогна?! Не, няма как да се случи това! Бях се затворила в моята стая и се опитвах да се успокоя. След няколко часа ядът ми утихна. Но болката в сърцето ми продължаваше да напомня за себе си. Сега пък започнах да се ядосвам на глупавата Илиана.Ама какво правя всъщност аз?! И как си позволявам това момче да завладява цялата ми същност- ума, душата и сърцето?! Казах си:”Хей,момиче, опичай си добре ума! Такива като тоя Иван под път и над път. Не мислиш ли, че заслужаваш нещо по-добро. Виж и той ти пише за огромната разлика между двамата ви. Вече съм голямо момиче и време ми е да изпитвам чувства към някое момче, но мисля, че в нашия клас няма подходящо такова. Пък и така се чувствувам толкова свободна и ми е добре!...Всъщност, ако се замисля, има нещо интересно в тоя Иван, въпреки че е слаб ученик. Например има съобразителен и пъргав ум, организаторски способности, мил и учтив е. Не е красавец, но е одухотворен и носи силно излъчване. Реших да се наспя хубаво и на другия ден да разбера как на ясна глава ще изглеждат нещата.Затова засега ти казвам лека нощ,любимо дневниче.”
Илиана плъзна поглед към следващата страница на своя дневник.

15 ноември
Ето,че пак сме заедно, приятелю дневнико! Бързам да споделя с теб, че съм най-щастливото момиче в класа. Старая се да не ми личи ,но е трудно да се прикрия. Сега ще ти разкажа всичко с подробности.Тоя Иван, който ми се обясни в писмо, все повече ме изненадва. Всеки ден след часовете ме чака на ъгъла на крилото на гимназията. Аз зная,че живее в друга посока, но той тръгва с мен и ме изпраща до нас. Помоли ме да го опозная такъв, какъвто е. Един месец,само един, да му позволя да ме изпраща.Ако не го харесам и одобря, ще се оттегли с достойнство, въпреки,че щял да страда. Знаеш ли, приятно е да имаш един предан Ромео до себе си. Вървим много бавно. Избираме по-тихи и безлюдни улици. Говорим на всякакви теми, но най-много си казваме когато мълчим...Все повече се убеждавам,че това момче не е глупак.Той чете много, има широки интереси, но не обича да учи по задължение. Аз му разказвам за мечтите си, за сестра си, с която страшно се гордея.За книгите, които чета. За всичко...Когато разговаряме се гледаме в очите.Неговите черни срещу моите зелени.Два чифта много силни очи.Те казват неща,които устните премълчават.Но червенината,която избива по бузите ни, издава премълчаното.Всъщност Иван се държи много джентълментски.Аз,мило дневниче не съм целувана до сега от момче,което ме обича.Но защо когато той докосне ръцете ми, по цялото ми тяло пробягват тръпки и краката ми се подгъват от сладостна слабост.Кажи ми какво е това?! Вече една седмица Иван ме изпраща всеки ден.Остават ни още двадесет и три дена. до часа на истината. Аз все още не искам да се предавам...Но се чувствувам щастлива, наистина много щастлива...”
Илиана сложи разделителя на страницата,затвори дневника си и взе другия .Тоя на Иван Господинов. Намери най-близката до тия събития дата- 22 ноември. Зачете се в написаното:”Здравей изповеднико.Трябва да споделя с тебе толкова много неща. Аз съм обречен на нещастие по рождение. Зная,че в очите на другите съм мрачен особняк,но след всичко преживяно не мога да бъда друг.Истинският си баща съм изгубил още когато съм бил бебе на няколко месеца. Загинал е при автомобилна катастрофа. Добре,че мама е била на задната седалка с по-големия ми брат и мен.Татко е починал на място, а ние тримата макар и с травми сме оцелели. Ранното си детство преживях в оскъдица. Много често съм обядвал и вечерял с филии намазани с олио и червен пипер или с мас и захар. Износвах дрехите на по-големия си брат. Когато бях в четвърти клас мама се събра да живее с чичо Константин. Не мога да кажа, че той не се грижеше за нас, но не познавам и до сега бащината ласка. Моят пастрок прояви грижовност до смъртта на дъщеря си от първия си брак.Тя беше на двадесет години когато намериха трупа й разчленен в едно дере, затрупан с малко пръст и шума. Установиха,че е била отвлечена , изнасилена и убита, за да отмъстят на приятеля й който имаше съмнителен бизнес и се явяваше конкуренция на други като него. Тогава чичо Константин се пропи и вече нищо не го интересуваше. Мама се поболя от отчаяние и заживя постоянно с лекарства. Не й остана нищо друго освен да се обърне към своя Бог за помощ. Започна да посещава почти всеки ден църквата и стана много набожна и близка със свещениците. Помагаше им с каквото може. Привлече към църквата и големия ми брат.Той с подкрепата на църковното настоятелство след гимназия се записа студент в Богословския факултет на Софийския университет.Аз също вярвам,че има една висша сила,но тя не е в никакъв случай толкова елементарна като Бога,принадлежащ на църквата.Решил съм като завърша гимназия да се запиша в институт по международен туризъм-хотелиерство и ресторантьорство.Може би точно защото съм толкова мрачен, но обичам да гледам как хората се веселят и се радват на живота когато са на хубава трапеза. Ще ходя безупречно облечен с бяло колосано сако,тъмен панталон ,бяла риза и черна
папионка като истински „обер” и барман.Ще зная перфектно три езика и ще се усмихвам вежливо на клиентите , ще забърквам фантастични коктейли и ще жонглирам виртуозно с бутилки. Ще бъда най-желаният барман и атракцията на заведението
.Сега ,скъпи дневнико,да ти разкрия защо от известно време се чувствувам болезнено нещастен.Момичето,което обичам тайно и несподелено май вече си има някой до себе си. Не съм си правил илюзии, че това няма да се случи ,но и тайно се надявах тоява да не става.Зная,че Илиана е специално момиче,което осъзнава цената си и вярвах,че няма да намери момче,подходящо за нея. В класа ни има един мой съименик, който е повтарял два класа. Група момчета се въртят около него и той се изявява като водач.Аз съм единак и зная каква цена плаща водача.Той винаги е под напрежение, защото колкото и да е естествен и непринуден и водачеството му да е природен дар, все пак трябва да следи за поведението на глутницата, за да не загуби позицията си. Защото всичките в нея са потенциални водачи. Никой не обича да бъде лишаван от свободата да мисли и действува самостоятелно и независимо. А тъй като вечни неща няма, когато рано или късно това се случи и той бъде развенчан, където и да е ще изживее ужасно болезнено новата позиция да е „един от многото”.И ако отново започне отчаяно да се бори със всички средства за водачество, това напълно ще го съсипе.Силите му ще го напуснат, защото няма да може да се примири със „поражението” си и това ще е пагубно за целия му живот. Но явно,че другия Иван трябва да се сбльска с всичко това, да го преживее, за да го осъзнае.От известно време той упорито преследва Илиана.Но това не е най-лошото.По-лошо е,че тя не го избягва.Напротив.Проследих го и видях как всеки ден я изпраща до дома й.Наблюдавам я отблизо,защото сме на един чин.Тя стана по-разсеяна,замислена и не толкова щура. Промени се. Може би е влюбена,но това момче не отговаря на нейните „мерки”.Държа се мило с нея, разговаряме,а сърцето ми се свива като гледам колко е различна. Страхувам се да не бъде наранена от голямото му Его. Аз, мили ми дневнико, съм хронично болен от любов по това момиче.Тая любов е девствена като полярен лед.Никой освен мен и теб не я познава.Тя расте, разширява се както се разширява самата Вселена.Какво ще се случи с нея,не се знае.На 8 декември е рождения ми ден.Решил съм да я поканя у дома за празника,но за да избегна всякакви подозрения ще поканя и други от класа ни.”