автор: Mia2442

Седя си аз на пейката в парка. И е пекнало едно слънце – зимно, ама слънце. Чета си вестник и се наслаждавам.
Не щеш ли, до мен спират двама старци. Чистички, спретнатички – единият е с очилца в стил Джон Ленън, а другият – с каскет, който е видял и по-добри времена.

- Свободна ли е пейката, госпожа? – пита този с очилцата.

Видно е, че не е свободна, но се поотмествам и им сторвам място. Те се паркират и почват да ми надничат във вестника. Там с големи букви пише, че американците ще строят адронен колайдер. Като подзаглавие напомнят, че в сегашния (швейцарския) е открит Хигс-бозонът. Дядото с очилцата се размърдва и започва тихо да мърмори:

- Еееех, какви бозони имаше едно време...За два дни ставаше един такъв резлив бозонът, а сега всичко е химия и физика – наблъскали са бозоните с едни Е-та и аспартам – за нищо не стават!

- Така е, наборе – подхваща другият дядо с каскета. – Когато китайците построят адронен колайдер и пуснат евтини бозони, ще си купя и аз няколко за вкъщи, ама сега – само баровците имат собствени бозони. Другият вариант е да си взема бозон-втора употеба, ама де да ги знам – може да има нещо изгоряло или да ме излъжат...

Поглеждам ги онемяла, но дядките са напълно сериозни.

- Е, виж, бозоните се варят в Радомир. Там е столицата на бозоните. Това са стари традиции, не чакай ти на китайците – отпочва дядото с очилцата, но Каскетът го прекъсва:

- Пернишките бозони са два пъти по-добри и по-бързи – кълнем се!

Напушва ме смях, но дядкото с очилцата е набрал инерция:

- Ясно е, че китайският колайдер ще е с размери като Великата китайска стена, пък за македонския – не ми се мисли! А за японския – нормално – ще бъде нано-колайдер...

Тук вече се усещам, че съм гост на представление и се разхилвам с глас:

- Хей, това да не е „Скрита камера”?

- О, не, госпожа! – двамата дядковци се смеят доволни. – Аз съм професор Сивиков и съм участвал в българската разработка за колайдера, а това е доцент Димитров – не ни гледай, че сме неугледни – в БАН не са ни плащали от половин година...Ама ние не се предаваме!

- Да, даже се забавляваме! – добавя доцент Димитров. – А и като се замислиш какви блузони имаше едно време, а под тях...

- Ееееех, спомени, спомени! - включва се Професорът.

Сега се смеем и тримата. Слънцето, което се беше скрило зад облак, пак се показва и май и то се смее. Зимно, ама слънце...:)