автор: GINKO_PRIM

Онази приказка ме гледа от албума –
цветя, усмивки, сватбен марш, наследник…
В преданието ù не беше нужно
да грее силно пламъкът на свещите.

В сумрака, тишината бе молитва
за две в едно, за святост, за обричане...
Не беше нужно да крещим, да питаме.
Тя и без думи казваше „Обичам...!”.

Онази приказка не я дописахме,
уплашени от стръмното… В гората
не се намери слънчева орисница
да я благослови с „…и тъй нататък”…

А днес мълчим виновно. Не разказваме.
Какво да ù разказваме на зимата?
Но всеки трепва в лявото на пазвата,
когато завали в очите „Имало…”

2011