автор: Dimi

Окуцяха звездите и накуп си събраха крилата,
и вълните се вият като риба с разкъсани вени,
не са млечни стеблата, не ловят заблудени миражи,
и е късно за двама, и е лесно да блъсна вселената.
Колко вино е нужно да повърна в колата сърцето си?
Ще платя луди нощи да налуча как цъфват налъмите.
Не говорех на теб, и не вдигай ръка да ме вместиш,
в дясно лягат да спят, в ляво мажат стените с отстъпка.
Наречи ме със име, че нездраво се люшка земята,
а децата не знаят да се хранят с надежда и обич,
и коремът едрее, и какво ли е чул, че ме стряска,
вади зъби-ножове и ме дебне вълна като болест.
Ще затворя очите, ще повтарям на глас „не е вярно”,
аз си имам ината, но ще стигне ли най-вече в края?
Просто крачка напред е да поема следите на гъските,
те събудиха Рим, ако Рим ги бе чул и повярвал.