автор: apostola

Слугувам, пътувам и нося си кръста
на този изгърбен от мъки живот.
Сънувам, блянувам, издигам си ръста
да стигна накрая небесния свод.

И сякаш пътувам отдавна в метрото-
навлизам тревожно във тъмен тунел.
Седях във разбоя, тъках си платното
и денс се изправям пред своя разстрел.

Смъртта ще ме стреля във упор- в челото,
и ще ми забие невидим куршум.
Ще чуе ли някой стрелбата в леглото,
щом всичко ще свърши без думи, без шум...