автор: CheGuevara

Момченцето беше притиснало личицето си до прозореца и хладината на стъклото гъделичкаше приятно чипото му носле. Беше се надигнало на пръсти, за да вижда по-добре.
Знаеше, че скоро ще се появи странния човек с двете тояжки в ръце. Виждаше го всяка сутрин по това време, когато майка му оставяше закуската на масата и казваше с тон, който не търпеше неизпълнение:“Всичко да се изяде, до последната троха! Иначе няма да има разходка в МОЛ-а...“ После отиваше в другата стая и сядаше пред компютъра или бъбреше дълго, дълго по телефона с приятелки.
А сандвичите изглеждаха толкова големи, огромни, като сателитната чиния на терасата.
Преди да го види, момченцето чу потракването на тояжките. Чук-чук, тук-тук...Старият човек се движеше бавно, като че ли отброяваше всяка плочка на тротоара...Широкото му овехтяло палто се люлееше на него при всяка стъпка. Приличаше на тъжен горски дух от филмите на Дисни. Следваше го едро, старо куче с ръждива, сплъстена козина. Явно бяха приятели. Когато стигна до контейнера с отпадъците, подпря тояжките много внимателно до оградата на градинката и се облегна на желязото корито. Надникна вътре, като искаше да не пропусне нищо важно и ценно, захвърлено там. После потопи двете си ръце в това изобилие и рови дълго, докато изрови почти цяла баничка.
Момченцето се усмихна. Радваше се, защото знаеше какво ще последва. Нали почти всяка сутрин беше свидетел на ритуала.
„Николааа...“- долетя заплашително гласът на майка му от другата стая, - сега ще дойда да проверя дали си свършил вече със закуската!...“
Старецът вече беше седнал на оградата. Откъсна половината от баничката и я подаде на кучето. Ядяха бавно и се наслаждаваха на всяка хапка. Крехкото мартенско слънце се процеждаше през клоните над тях и отвисоко изглеждаха позлатени.
Момченцето толкова беше погълнато от гледката, че не усети кога майка му е влязла в стаята. Тя го дръпна силно от прозореца и размаха назидателно пръст :“Ако си непослушен и лош, когато пораснеш ще станеш несретник като него!...“ и посочи надолу към стареца. После го сложи пред чинията с изстиналите вече сандвичи. „Яж!...“ и пак отиде в другата стая.
Момченцето въздъхна и отхапа едно залъче.
Детето знаеше, че когато стане достатъчно голям, за да може сам да си отключва входната врата, то непременно ще слиза долу и ще разделя огромната си закуска с тъжния горски дух и неговия верен приятел-кучето.
Мъдростта и добротата не са привилегия само на опита и възрастта. Понякога те са озарение от Бога.
По улицата старецът бавно се отдалечаваше и с двете тояжки в ръце отвисоко приличаше на тъжна птица с уморени криле...

Ружа Велчева