автор: Rodenavlotos

Животът е съвсем непредвидим, но май
със любовта се изненадваме взаимно.
Тя мен- че ме спохожда на самия край,
аз- нея, че се изхитрявам да ме има,

напук на всичките заложени капани.
Така постигаме вселенско равновесие.
И аз, и тя, до отказ сме забили длани
в най-хлъзгащото се въже за бесене.

Аз умножих годините на младостта по три
и в резултат получих правото да пиша,
неилюзорно, като в дантиев триптих,
свободно, както може само да се диша.

И като един Вергилий със ръка елейно,
развеждам пътници из своите селения.
Показвам Ада, с пропастите зейнали
и Рая- в цялата палитра на зеленото...

но от това не става никой нито по-богат,
нито по-умен, по-красив и по-различен.
Отмества се Вселената с микрон когато
единствено му промълвиш: „Обичам те!”