Когато заговорим за рицарство и чест
и за безкористни мечти за бойна слава,
един полубезумен идалго и до днес
пред възхитените ни погледи застава.
На приказната книга във всичките глави
се слави доблестният рицар от Ла Манча,
но още оттогава пропускаме - уви ! -
да отдадем дължимото от нас на Санча.
Че колкото от рицаря да е различен той,
но точно той е наговото "алтер Его",
а рицарят не можеше да е такъв герой
при липса на оръженосец като него.
На рицарското братство по стария закон
отпред е Дон Кихот, възседнал Росинанта.
Каквото да говорим, това все пак е кон,
макар отдавна да е вече стара кранта.
Зад тях, замислен тежко за своята съдба,
без копие на рицар, без щита и плаща,
на едно накуцващо магаре на гърба
самият Санчо Панса бавно се поклаща.
Не можем да си го представим и за миг
блаженстващ в някое богато китно ранчо -
знайно е, че никой Дон Кихот не е велик
без тихото участие на някой Санчо.
Затуй и му помага във всичко - ден и нощ -
дори когато господарят му бълнува -
когато се сражава със великана лош,
когато вятърните мелници щурмува.
И, без да вниква много във смисъла висок,
или пък в същността дълбока на нещата,
научил е отлично основния урок -
"Най-скъпото в света е, Санчо, Свободата !".
Когато пък накрая затвори се кръгът,
за да завърши тази малко тъжна драма
и ги отведе до вкъщи дългият им път
- отново там, отдето тръгнали са двама -
простен ще бъде всеки неволен техен грях
в безкрайно дългата борба със злите сили
и Дон Кихот ще види - невидими - край тях
страдалците, които те са защитили.
И щом душата чиста към Рая отлети,
очите му с въздишка Санчо ще затвори,
а после със напуканите си пети
магаренцето кротко отново ще пришпори...