Една жена на пейката седеше
и драскаше по грапави листа.
А, паркът недоспало гледаше,
прегърнал уморената земя.
Една ръка разказваше за минали,
изпълнени със цвят и рими дни.
И търсеше да пренапише пролет-
зелени думи, кълнове, слани.
Една душа се молеше за птиците.
Да прати ги отново тука Бог.
Да имат и дъги и бели жици.
Под всяка стряха да втъкат живот.
Една сълза рисуваше лицето,
в невидими, забравени платна.
Попи в мастилото и стана цвете,
в надрасканите, грапави листа.