автор: BubB

Мели стоеше и отпиваше от стъклената чаша, която беше купила от магазин, който се казваше „Стъклени и порцеланови съдове‘‘ и се намираше точно на ъгъла на улицата, на която живееше.
Тази сутрин за втори път от няколко месеца насам си направи кафе и заедно със книгата,която се канеше да прочете от няколко седмици,седна на любимата си люлееща кушетка и отпи бавно. Не обичаше много да го пие,но от време на време си позволяваше.

Една мисъл я измъчваше от няколко дни,като по-предната вечер,дори не я остави да заспи почти цяла нощ. Наближаващото интервю за работа. Толкова бе притеснена. Позицята бе за мениджър на компютърния отдел на една от най-големите компании в столицата. Тя живееше в София в красив апартамент от скоро. Раздялата с дългогодишния й приятел беше най-съкрушителното нещо,което й се беше случвало . След като разбра,че неговите командировки в чужди държави,в същност означаваха ходене по чужди жени, тя не успя да понесе мисълта.

Това напълно я съкруши. За да се възстанови бяха нужни няколко години. Загуби работата си, дори приятелите й я изоставиха. За това се реши да започне от начало. В нов град.

-Никога няма да ме наемат на работа- каза Мели на чичо си, при последната си среща с него.- Все още не се чувствам готова.

-Искам само да вярваш в себе си. – каза й той- Никога няма да постигнеш нищо,ако нямаш вяра в себе си.

-Благодаря ти,чичо. Ще се опитам.



Докато седеше на кушетката ,Мели си мислеше точно за този разговор,за миг отнесла се от четивото. Мислите й бавно се преместиха към предстоящата й лекция по история и тя рязко се изправи,поглеждайки към стенния часовник,който висеше на стената. Той беше подарък от баба й, по случай преместването. Думите който й каза,докато тя разопаковаше синята хартия с която беше увит бяха:

- Това е нещо от мен,за да не закъсняваш никога.

Спомняйки си тези думи,тя се усмихна широко,защото н не успяваше да спази условитето. Забърза се към стаята си. Облече първата рокля,която видя в гардероба.Странно,защото обикновено не успяваше да избере тоалет поне тридесет минути. Беше чисто бяла рокля, която страшно много й отиваше. Русата й коса се разтла прилежно по нея.

Взе си учебниците,които тежаха така ,че й се дощя да ги захвърли обратно на бюрото,но знаеше че ако го направи, професор Димитров щеше да я изгони,защото държеше всеки един да присъства с такъв. Излезе и затвори вратата, а автоматичната ключалка зад нея се щракна почти веднага.Беше последен модел,рекламите твърдяха,че нито един крадец не може да я разбие. Излеле от входа и се запъти към спирката на метрото.

За секунди да го изпусне,унесена в поредната мисъл тази сутрин, тя се качи в предпоследния вагон,като седна почти в края. Още не беше свиканла с обстановката в големия град и такива многолюдни места я притесняваха. Докато си преглеждаше записките чу глас :

- Мели, нали щеше да ми се обадиш? –каза гласът.

Тя се обърна и видя единствения човек,който очакваше да види. Новият й приятел. Беше си обещала да не се занимава дълго време с мъже. Но този път не бе същото. Или така си мислеше.

- Ники,напълно изключих.

- Нищо. Важното е,че знам къде да те намеря,нали?

- Прав си. –усмихна се тя.

- Там има две места,на които можем да седнем и двамата. След теб?

Настаниха се,като тя започна да коментира предстоящия ден.Ники бе един от малкото любезни мъже,които бе срещала през живота си. Никога не й говореше лошо и обичаше да я изслушва. И това много я радваше. Не искаше да попадне на същия мъж,както преди. За това бе и леко предпазлива.

Стана време да слизат,след като електронния глас съобщи името на спирката им. Двамта се изправиха и се насочиха към вратата . Точно тогава се случи всичко. Буквално за секунди. Чак бе смешно колко бързо може да изчезне целия познат до сега живот. Но това не беше в техните ръце да контролират. А в нечии други. Решението бе чуждо.

Чу се проглушителен взрив. Всичко започна да се срива,като за няколко секунди мотрисата се разцепи на парчета.Започнаха да се чуват писъци .Ники се бе хванал за една отломка и се опитваше да излезе от разбитото метро.Единствената му мисъл бе да намери Мели.

Видя я в другата част на откъсната метална конструкция. Започна да бута парчета метал,бетон и хора. Едвам стигна до нея. Но състоянието й бе критично. Метален прът ,пробил тялото й,стърчеше заплапително. Гледайки го,всичко около тях се изпари изведнъж и останаха само те. Тя слушаше писъците,падащите оломки и разбра,че едва ли й остава много.Всичко се случваше като на сън.

Погледна локвата кръв до себе си и осъзна,че това е самата реалност. Той се опита да издъпа желязото,но осъзна,че няма смисъл.Щеше да влоши всичко ощe повече С последни сили тя вдигна глава:

-Недей- каза Ники. -Всичко ще се оправи.-

-Обичам те. – прошепна тя с последен дъх.

Косата й се разтла до нея,като долния й край попадна в огромната локва кръв,която продължаваше да тече от забития кол в стомаха.


- Чува ли ме някой?- извика едва дочут от писъците глас.

Ники реши,че това бе помощ. С болка на сърцето остави Мели и се запъти към глааса.

-Добре ли сте? – попита го един от пристигналите на мястото полицай.

- Никак- отвърна Ники.

- Ако можете продължете още малко и ще намерите медицинския пункт.- обясни внимателно униформения.

Наоколо цареше пъен хаос. Докато се опитваше да се добере до медиците,на два пъти се спъна в нечие тяло. Продължаваше да се чува зов за помощ. Но със всяка изминала секунда, виковете намаляваха. Едва стигна до лекарсия лагер. Един от тях само го хвана и го положи да легне на носилка. Това бе последното нещо,което помнеше.

Събуди се в болницата,като се надяваше всичко да е било просто кошмар. Видя телевизора,който бе срещу него. Включи го на някаква емисия новини,която предаваше пряк репортаж от мястото. Осъзна,че не сънува. Осъзна,че не е било сън. Мели бе мъртва.