автор: Josephine

Планината беше влюбена в небето. От хиляди години. Гледаше го всеки ден - синя перелина, украсена със сребрист пух. Беше свикнала с настроенията му. Понякога синият ефирен плат съвсем изчезваше. Тогава го обвиваше одеяло от сив памук, понякога черен. Тогава ставаше тъмно. Електрически стрели започваха да раздират одеялото.
Силен тътен следваше опашката на всяка стрела. И небето започваше да плаче, ту силно, ту по-слабо. Планината усещаше на гърба си всяка емоция на любимото небе. Дъждът падаше върху дървета и земята й, понякога чупеше клони и правеше дълбоки, кални локви. Яд или гняв в някои дни вледеняваха сълзите на небето и те падаха върху планината като топчета. И планината я болеше, когато небето страдаше. Тя не знаеше защо то е тъжно.

Но имаше и други дни. Златистото кълбо в небето светеше ярко, топлината му галеше върховете на планината, дърветата, тревите. Събираха се малки бели, плюшени кълбета, скупчваха се все повече и повече. И тогава небето отново плачеше, но от радост. Лекият, топъл дъждец къпеше планината, обляна в светлина. И капките започваха да светят – в червено, синьо, лилаво и зелено. Една огромна арка обграждаше планината и небето. Планината си представяше, че в тези дни двамата се женят. Там, под пъстроцветната арка. Но арката изчезваше бързо, както се беше появила. Стопяваше се. И небето започваше отново със старите настроения - синя светла усмивка, тъмен сив ден, плач, и пак усмивка. И така, планината беше влюбена в това непредсказуемо небе. Гледаше го всеки ден. Не знаеше дали и то я гледа - понякога й се струваше, че белия пух добива формата на очи, но и това не траеше дълго. Не знаеше нищо за синия си любим, не знаеше защо сменя настроенията си през ден, през час, че и през няколко минути. Беше омагьосана от чара на неговата красива перелина, обшита в сребро. Понякога й се струваше, че иска да й каже нещо, друг път – че е създадено да я закриля под синьото си наметало.

И планината страдаше, обичаше, пак страдаше и пак обичаше. Искаше да докосне небето, да пипне синия плат само за миг. И наистина случвало се бе белият пух да слезе толкова ниско, че да обгради върховете й. Дали това беше знак, дали нейният мълчалив любим се опитваше да й говори със своите сребърни пратеници? Не! Тя знаеше, че много й се иска, но се лъже. Или пък не се лъжеше?

И така. До днес планината е влюбена в небето. Не могат да се докоснат, а се гледат всеки ден. Без да разменят и дума. Планината се надява и чака, а небето се вълнува и променя непрекъснато. Близо и далеч. Обречени един на друг. Завинаги.