автор: hoodoo

"Не можем да се здрависаме със стиснати юмруци." Г. Мейер

Преди време на дъното на една сатурнова дупка, или както казват благите ми махленци от Кемеро - "баш у мечо дупе", милата ми баба, т.е. сестрата на милата ми баба Лиляна, демек баба ми Росица ме подсети, че бих, ако не друго, могъл да работя като говорител в рудник...
Отговорността на тази скромна работа е без съмнение голяма, но така или иначе миньор от моя милост категорично не би се получило, най-малкото защото в рода ми единственият миньор е бил мъжът на въпросната баба Росица, който пък от своя страна сега си тегли последствията за този си свой каприз, прок`ълнат от целия род за една изневяра с друга миньорка... Та затова и пообиколих няколко мини, докато накрая ме взеха след внимателна проверка тип "откъде-накъде" в един от урановите рудници по Смолянско.
Предизвикателството е голямо, но чувството е приблизително около това, което изпитва Господ, а то не е никак фино или пък нирванозно... Във всеки случай трябва да подчертая, че за говорител на мина не става всеки, говорителят трябва да притежава и женско, и мъжко начало в себе си... А отговорността е истински гнет, защото загине ли някой миньор виновен е естествено говорителят, защото не е предусетил, не е предогадил, не е предвидил и предупредил...
Сега съм доволен от живота си. Ожених се най-накрая, продължавам да работя в мината, дори имам две деца - едното е с две глави, а другото е с кози крака, но това не ме бърка особено. С моите шест ръце мога да прегърна цялото си домочадие ведно с прасенцето, а какво друго му трябва на човек...