автор: severianin

Един ден слънцето забрави да изгрее
и аз разбрах какво денят ми носи.
Бе утрото в мъгла.
Обвито в нея,
за сбогом махна детството ми босо.

Една нощ старата луна угасна бледа
и звезден дъжд косите ми накваси.
Додето спра, додето се огледам –
и вече се прощавах с младостта си.

В горещо пладне леден вятър ме догони
и едър град удари зрели ниви.
Стоях под оголели мокри клони
и знаех – зрелостта ми си отива.

Днес крача в пътя си през старост бяла
с предчувствие за неизбежни сприи,
за сняг дълбок, за зимни люти хали,
с които ще си тръгна аз самият.

Внезапно.
Неизбежно.
Като участ.
Подобно град по жътва, сняг сред лято,
животът – мокро окуцяло куче –
безсилен ляга някъде в тревата

и в ранно утро, и в безлунна вечер,
сред лято и когато сняг навява
все нещо в мен си тръгва надалече,
все нещо се сбогува и прощава...