Нахраних гълъбите. Обикновено го правя през зимата или в късна есен, когато на птиците им е по-трудно да си намират храна и разчитат на нашата човешка милост... Но днес е дъждовно и мрачно. Прилича на есен. А и тази поизсъхнала филийка хляб, която остана от обяда ми, сякаш сама ми прошепна, че е за споделяне с птиците...
Трохите, които поръсих на перваза на прозореца, вече са забелязани. Два гълъба са се престрашили и човките им чаткат върху ламарината. Ромонът от капките дъжд е по-глух, не прилича на звука от кълването на трохите...
Вали, а перушината на птиците е суха... Странно?! Как го правят?!
Една капка падна точно върху крилото на гълъба. Отскочи и се пръсна на много мънички, мънички капчици... Втора докосна главичката, плъзна се и също се разпиля. Птицата е все така суха и съсредоточена върху главното си занимание в момента – поема храната, която й дава живот. Капките се плъзгат и отскачат без да я докосват, тя просто не ги забелязва...
Едно от четирите споразумения на толтеките /според Дон Мигел Руиз/ гласи: “Не приемай нищо лично!” Това ли е? Нека капките-думи се плъзгат покрай теб и не те докосват – нито ласкавите да повдигат самочувствието ти и да хранят егото ти, нито грубите да те раняват. Свами Парамахамса ми обясняваше същото, но по друг начин:
- Този свят е като ментално болен. Бъди докторът, който знае, че може да очаква всичко – днес този луд пациент ще те нарича с най-ласкави думи, защото си му дал бонбон. Утре ще трябва да преглътне горчиво хапче и ще те ругае, заплашва, обижда, предизвиква... Можеш ли да се сърдиш и да приемаш лично похвалите или обидите от един болен човек? Или дори едно дете – днес си му дала играчката и си най-добрата майка на света, утре му се скараш и то тропа с крак: “Не те обичам вече! Ти си лоша!” Коя е истината? Докато я търсиш в думите и отношението на света към теб, няма да я откриеш. Винаги бъди съсредоточена в Главното – своя истински Аз... Любовта, която няма очаквания и не познава условности.
......
Повече от година, откакто Свами Парамахамса влезе в живота ми, виждам и чувам толкова много хора, които изказват мненията си при срещите с него – когато прегръща, помага със здравословни съвети, смее се като дете и казва това, което хората очакват да чуят – той е “свят човек”, “мъдрец”, “спасител”, “невероятен познавач на света”, дори “сладур”. Легендите за неговата необикновена енергия и чистота се създават много бързо. /Това с енергиите е и много модерно сега – хората ги улавят, предават, продават, предпазват се от тях, трансформират ги, обясняват, лекуват.../ Но когато същият този благ човек започне да мята мълнии с думи и очи, когато от “светите” му уста се чуят реплики като: Млъквай! Глупачка! /Глупак!/ Да не те виждат очите ми повече!”, аудиторията занемява: “Манипулатор! Луд! Измамник!...”
........
Капките падат върху перата на птицата, отскачат и се разпиляват без да я докосват дълбоко...
“Глупачка! Кучка... Не искам да те виждам повече...” От думите и виковете на Свами гората занемя, занемяха и хората наоколо...Усещах странно спокойствие в себе си. Думите се плъзгаха и отскачаха без да ме докоснат. Ако не беше неуместно, щях да се разсмея: “Детето ми, пак ли те наскачаха лудите? Хайде, викай....освободи се...покажи и това лице!” Не гняв, не страх, не обида...усещах състрадание да изпълва съществото ми. И това състрадание се простря отвъд тялото и гласа, който ми крещеше... Изпитах състрадание към всички, които се нараняваха в този момент, които променяха едната си илюзия с друга илюзия и искаха да ме защитят.
Свами ми беше разказвал един от уроците, които той е научил чрез своя мастер. Веднъж по време на фестивала Махакумба, когато слизали от планината сред хората, за да споделят знанията си, един човек дошъл плачейки при неговия мастер. Мъдрият Свами Омананда първо го утешил с прегръдка и после го разпитал какво така дълбоко го е наранило. Гостът се оплакал, че неговият мастер го ругае и обижда. Наричал го магаре, маймуна, тъпак, безполезна твар и др. подобни. “Не твоят мастер те обижда, а твоето съзнание. Ти смяташ ли, че си магаре? Смяташ ли, че си безполезна твар? Ако знаеш, че не си това, защо се засягаш? Твоят мастер те учи, ако ти си го приел за мастер. Можеш да го смениш, но ще срещнеш същото и пак ще реагираш по този начин – с обида. Върни се при мастера си и се смири – той не говори на теб. Твоето съзнание и его те кара да страдаш от тези думи!” След като казал това на дошлия да търси утеха човек, мъдрецът го дарил с пари, храна и риза и се прибрал в стаята си. В предверието останали гостът и Свами Парамахамса /тогава все още с младежкото си име Ганеш/, който тогава бил доста млад и също с буйна кръв. Докато си събирал даровете, гостът си мърморел нещо. Ганеш чул, че той всъщност реди обидни думи и ругатни към неговия мастер, който се бил прибрал в стаята си. “Какво правиш? Обиждаш моя мастер ли, неблагодарнико?!”, креснал Ганеш и на секундата зашлевил шамар на госта. Ударът бил неочакван и мъжът паднал на земята. Старият мастер изскочил от стаята и се спуснал към мъжа на земята. Прегърнал го. Държал го дълго в прегръдките си, за да го успокои и после смирено молил прошка за себе си и своя ученик. “Той е още много млад, прости му невежеството!”. После изпратил госта до вратата. Прибрал се без да каже и дума на ученика си. “Той никога не говореше в момента, в който се беше случило събитието-урок. Не ми проговори чак до другия ден. Накрая ме извика при себе си и каза:
- Ганеш, какво те накара да удариш човека?
- Ами той те обиждаше, чух го.
- Е, и?
- Ами все едно, че мен обиждаше. Аз за себе си мога да го понеса, ама да обиждат теб...
- Виж, момчето ми: Ако аз съм жаден и ти се напиеш с вода, моята жажда ще мине ли? Ако ти си отрежеш пръста, а аз превържа своя, твоят пръст ще заздравее ли? Ако аз ям отрова, ти ще се отровиш ли?
Никога не се опитвай да носиш чужд товар. Във всеки един момент давай най-доброто, което можеш, и остани спокоен в себе си независимо от резултата!
Тогава научих и още един урок – ако някой ти дава боклук и ти не го вземеш, тогава в кого остава боклукът? В този, който го носи.”
......
Когато Свами ми разказваше тази история, си мислех, че я разбирам прекрасно. И я разбирах винаги до момента, в който видех поредната буря в очите му. Тогава обикновено реагирах по два начина – или като излея няколко също толкова гневни думи и изляза навън с твърдото намерение да не го виждам никога повече пред очите си, или се включвах срещу него със същата сила и аргументите на високия тон, при което се заформяше истински скандал. Само дето той все го прекратяваше по един и същ начин – като започнех да изливам собствената си отрова, той млъкваше и слушаше без да каже и дума. Накрая допираше молитвено длани една срещу друга, докосваше с палците челото си в смирен поклон и казваше: “Добре. Благодаря ти!” И се оттегляше в “своето място”. После настъпваше дълга и страшна тишина. Тишината, в която моят мозък продължаваше да предъвква всяка гневна дума, защото гневът продължаваше да бушува вътре в мен заедно със срама, че съм се изтървала отново или че не съм доказала правотата си, защото той просто не е приел нищо от това, което аз изстрелвам срещу него.
После...после всичко се стапяше постепенно и оставаше главното – Любовта. Тя бавно като разтваряща се пъпка на цвете изпълваше пространството с красота и аромат. И всеки път с изненада откривах, че у него няма и следа от стаен гняв или обида. Много скоро той избухваше в смях и ме имитираше, за да мога и сама да видя колко съм смешна като влизам в драмата. “Това е като да пишеш по водата – в момента, когато пръстът ти пори повърхността се образуват леки вълнички, но след това не остава нищо – само чистата вода отново, която скоро заглажда повърхността си”, обясняваше Свами.
Въпреки това си давам сметка, че всеки път преживявах тези конфликтни моменти като малки смърти. Веднъж му казах:
- Знаеш ли какво правиш? Все едно, че ми чупиш крак или ръка, за да можеш след това да го лекуваш и да ми покажеш колко добре ще зарасне, направо няма да си личи счупеното. Да, ама белегът остава, да знаеш.
- Така ли? – попита Свами, сякаш наистина се впечатли от сравнението ми. – Аз пък ще ти кажа едно нещо и се опитай да го разбереш. Чупи се там, където не е здраво. Не те чупя аз, ти сама се чупиш. Само ти помагам да видиш нездравото. Но...както и да е, аз знам, че един ден ще стигнеш до това ниво...
Спомням си, че когато веднъж каза на един друг човек: “Когато стигнеш до това ниво, ще го разбереш”, отсреща имаше бурна реакция на уязвеното его: “Ха! Тоя за какъв се мисли! Хайде сега, ние сме невежи, пък той е там някъде горе...!”
“Аз съм проявление на висшия Аз, на Абсолюта, както и всички вие, мои братя и сестри, сте също такова проявление, както и всичко на тази земя и в целия космос, обяснява Свами Парамахамса. Когато разберем, че не сме този комплекс “тяло-ум-сетива”, а много повече, когато познаем този истински единосъщен Аз, където и да отидем, каквото и да видим, докоснем, помиришем, ще виждаме своето истинско Себе и нищо друго, нищо друго...”
- Как можеш да разбираш и проповядваш това и в същия момент да крещиш и нагрубяваш хората? Ето, това не го разбирам!
- Не аз. Тяхното съзнание ги наранява. Те се възторгват и страдат. Те имат очаквания и мнения. Те търсят ангели и светци, те откриват демони и грешници. А аз съм всичко това. И много повече. Всичко което кажеш или си помислиш, аз съм. И всичко, което е извън мен, е в мен. Всичко...
- Искаш да кажеш както и в другите, както и във всички нас?
- Не знам за другите, но Аз съм...
После отново избухна в смях и веселите му очи се забиха изпитателно в мен, сякаш за пореден път ми казваше “Хайде сега да те видя, умнице! Какво разбра?”
“Глупачка, умница, кучка...аз съм ти...” Всичко това ми го е казвал. Последното често го повтаря – “Аз съм ти”. Аз съм ти... Аз съм ти... В английския език “you” се използва и за “ти”, и за “вие”. “Аз съм вие”... Изведнъж сякаш черното було пред очите ми падна и светът се обля в цвят и светлина. Няма добро и зло. Има само заблуди и истина. Спомних си, че преди година, извайвайки прекрасния образ на мъдър и благ човек, който самата аз исках винаги да виждам, бях написала за това, че прегръщайки хората, Свами прегръща всъщност себе си, защото като мъдрец знае и разбира своето единство с всичко и всички.
- Когато мъдрец крещи и ругае другите, ругае всъщност себе си, защото знае и разбира своето единство с всичко и всички! – изрекох на глас истината, която през цялото време е била пред очите ми. Толкова близо, че не можех да я видя.
- Браво, момичето ми! Най-сетне.... – последните думи се изтръгнаха като въздишка от гърдите му. Прегърна ме и останахме дълго смълчани. Сякаш току-що бяхме изкачили един от най-стръмните хималайски върхове и вече можех да се облегна на рамото му. Рамото, което всъщност винаги е било тук и ме е подкрепяло.
....
- Къде си се престроила там маааа, патко заспалааа? Не виждаш ли, че левия завой е забранен! – Нервен таксиджия се опитва да заобиколи старият ми “Форд” отдясно на тясната уличка и сипе цветущи ругатни. Думите-капки отскачат и се разпиляват в нищото.
- Благодаря ти, добри човече! Наистина не бях забелязала знака...