автор: Lorena

Животът няма думи за смърт голяма колкото око на птица,
за бездна, спраща дъха на лятото, за зима-без ръце и устни.
Отново идва сезонът на мъглите, пада със здрача,
а тишината реже като с нож градините,
последното лале, загубило уханието
е символ, и надежда, и разпятие.
Животът никога не казва: защо, обаче, имаше го, нямаше го,
разлиства бедното сърце на новата кибритопродавачка,
запалила света със кротките си думи.
Животът свети, но не пали, а белезите са дълбоки и желани,
Шехеризада чака на опашка да чуе новата ми приказка за лятото.
А падащата смърт от устните на този беден и окаян живот е само знак,
че след всяко раждане умират застарелите предания.
Намразвам този стих със всяка дума, макар приклекнал и снишен.
Боли от несподеленост, гали с дъх на вятър, а някак е банален.