автор: kristi

Старата шапка на сина ми
е топличка и сега.
Много грижливо прибрана е
в шкафа за спомени.
До нея е физиономичната
филцова моя такава –
бордо! – с огромна периферия.

Двете шапки, нафталирани,
си разказват как когато
или след или преди
или не знам си кога
са били мокри от сняг
и са се щурали лудичко
и, мокри до стигане,
са се хвърляли в преспите,
в които е бяло, толкова бяло,
щото детското сега е
защото… само защото...

Двете шапки, съседки във щкафа,
се обичат не само защото!
Те не са различни. Въпреки. А и двете
са разказвачите
на неподредената зима,
която страхувайки се от топлика
на силните, бяга.
Шапки сме, сине, мой!
Зимни шапки
в кутията за подаръци.

Моята е овехтяла, но твоята, твоята
е пътешественик.
Заедно с шкафа!