автор: Anthropologist

Всяко провинциално градче си има няколко "чешити", известни сред съгражданите си със самобитното си чувство за хумор и с премеждията си, разказите за които образуват своеобразния градски фолклор. Не правеше изключение и Преслав - градецът, в който баща ми беше околийски съдия и в който отраснах и завърших гимназия.
В духовно отношение той си беше велик много преди към вековното му име да добавят тържественото "Велики". Част от духовното богатство на градеца бяха историйките, кога абсолютно достоверни, кога по-скоро анекдотични, които се разказваха за по-интересните му граждани. Повечето техни герои, хора от поколенията на нашите дядовци и бащи, вече не са между живите. А собственото ми поколение беше разпръснато от зрелия и развития социализъм из цяла България, а след падането на стените и преградите - по целия свят. Страхувам се, че съм между малцината, съхранили в паметта си тези истории, а за някои от тях може дори да съм единственият. Затова реших да ги запиша, жалко би било да ги загубим завинаги. От друга страна, потомците на моите герои и сега живеят във Велики Преслав. Вместо да е поласкан, че неговият предшественик е бил част от колорита на нашия град, някой потомък (ако няма неговото чувство за хумор) може да се почувства обиден. Затова имената на някои герои са леко изменени, други пък са назовани само с прякорите си.

                       Осмарският пелин и преславските ергени
Преслав е стар лозарски център, правят се и чудесни вина, включително и пелин. Но на няколко километра от Преслав се намира селцето Осмар, където всеки, който спомене за преславски пелин, би поел с това съвсем неоправдани рискове. Конкуренцията, понякога доста гротескна, между близки селища с близък поминък и манталитет, е отдавна известна. А Преслав винаги е имал определени предимства пред Осмар - стара българска столица, по време на робството наричан Ески Стамбул (т.е., Старият Истанбул, б.а.), околийски център, районна болница, няколко отлични училища и т.н. Но пък и Осмар, дори по комунистическо време, имаше доволно много основания за гордост - с красивите си и подредени къщи, с будните си и заможни стопани и - защо да си кривим душата ? - с изключително хубавите си моми и жени. Дали вездесъщият естествен отбор е довел до някаква повишена концентрация на благоприятни гени, дали е от многовековното "екологично" хранене, дали от самочувствието на щерки на богати семейства - трудно е да се каже със сигурност, а най-вероятно е от съчетаването на всички тези фактори. Така или иначе, и осмарските моми, и тайните на осмарския наложен пелин се охраняваха по-строго от патентните тайни на Кока-Кола, а яростния си местен патриотизъм осмаряни изразяваха чрез демонстративното си презрение към преславския пелин: "Кой, бе, преславяни ли ? Че те един наложен пелин не могат да направят като хората !". И, разбира се, всички амбиции на преславските ергени към осмарските моми са били пресичани още в зародиш.
Първият пробив в тази глуха защита бил направен през второто десетилетие на миналия век. Двама преславски младежи - вуйчо ми Митю, потомствен бояджия на абите, шаяците, преждите и гайтаните на компактно населената с турци област Герлово, и приятелят му от детинство Геро Тодоров, си харесали две от най-личните осмарски моми - първите братовчедки Велика и Добрана. Една прекрасна вечер двамата отишли в Осмар да ги задирят. Но, очевидно, без нужната "рекогносцировка" за настроенията на осмарските си "акрани" (тур. - връстници, б.а.). Скоро ги подгонили разярени осмарски ергени и кучета, не е известно коя от двете хайки е била по-ентусиазирана. Едва сколасали двамата мераклии да измъкнат по един кол от най-близкия плет и да се оттеглят по спешност към Преслав. Много години по-късно чичо Геро се тюхкаше: "Той вуйчо ти беше най-големият бучакчия (тур. - любител на ножовете, б.а.) в Преслав. Ама нали отиваме по любов, как се случи той нищо да няма у себе си, нито една кама, нито един пищов, ама съвсем нищичко !". Ако съдя по дълбокото изумление, с което бяха произнесени тези думи, невъоръженото състояние не ще да е било много характерно за вуйчо ми. Следващата седмица сагата продължила с почти същото начало, но с много различен край. Този път неосведомени и неподготвени се оказали домакините, защото всеки от двамата гости приличал на малък арсенал. Въпреки численото си превъзходство, домакините претърпели пълно поражение, пострадали и хора, и кучета. Оттогава, щом из Осмар се чуело "Бояджията иде !", мегданът опустявал, а улиците притихвали, сякаш из цялото село нямало нито хора, нито кучета. А когато аз разпитвах за онези славни времена, двете осмарски братовчедки, вуйна ми Велика и леля ми Добрана, се превиваха от смях. Защото и двете от много-много години бяха преславски снахи и се радваха на деца и внучета.

                       Китю Минев сватосва майка си
Един от известните преславски "зевзеци", макар и с доста дебелашко чувство за хумор, беше месарят Китю Минев. Един горещ юлски следобед той се мотаел по площадчето на автогарата, когато от един автобус, идващ откъм Търговище, слязъл възрастен човек и колебливо се заозъртал наоколо. "Здрасти - здрасти !", заприказвали се двамата. Оплакал се пришелецът, че от доста години е вдовец, че му се иска да се задоми повторно, но в тяхното Имренчево къде ще намериш подходяща вдовица, а пък в Преслав, нали е град, дали няма да се намери някоя, с която да се приберат ... и т.н. Светнали му очите на Китю, мигом го осенила идеята за поредната "шегичка". Взел да разправя, че познава точно такава жена - вдовица, заможна, грижовна домакиня, готвела най-вкусните манджи в цял Преслав. Даже сексуалните й качества похвалил - като пантера била в леглото и пр. При това живеела на стотина метра оттам и в момента садяла нещо в дворчето пред къщата си. Запътил се нататък човечецът, видял жената, поздравил я, заприказвал я. Отначало жената му отговаряла, макар и с половин уста, после й омръзнало. А пък човекът все се мъчел да обърне разговора в нужната посока. Накрая жената не издържала:
- Ама ти защо не си вървиш по пътя, бе ? Какво си се залепил за мене като репей ?
- Ами аз... такова... към тебе ме насочиха...
- Кой те е насочил към мене, бре ?
- Ами ей оня високият човек на площада, дето е застанал изправен до пейката и гледа насам.
Надникнала жената кой я сватосва и що да види - родният й син. Тя си го познавала добре, но чак такова чудо не очаквала. Засипала го с люти клетви: "Китьо, Господ да те убие, непрокопсанико ! Навремето като те биеше баща ти до убиване, защо ли съм го спирала, защо ли съм те отървавала ? Кешки да го бях оставила да те утрепе, че сега да не правиш за резил майка си, мръснико мръсен !". Съседите се смеели на семейния скандал, а пък уплашеният "жених" побързал да стане невидим.

                       Кандидат за къпана попадия
Някъде към средата на миналия век Преслав се сдоби с нов свещеник, наскоро завършил Духовната академия. Разбира се, отец Лаврентий пристигна в Преслав с жена си. Преславяни бяха доста впечатлени от това семейство - и двамата високи, стройни, красиви и добре облечени. И, най-важното, отчето беше пълна противоположност на любимото на атеистите клише за провинциален поп - онзи с мазната рошава брада и със засъхналата кал по полите на расото. Една съботна вечер отецът и жена му се прибирали от "семейна" баня. По него време преславските семейства, които имаха бани в къщи, се брояха на пръсти, останалите ползваха градската баня. На връщане от банята двойката се отбила в месарницата на Китю Минев да си купи месце за уикенда. Месарницата имаше големичък салон, в който чакаше "опашката", за да не мръзне на студа, а в дъното на салона имаше тезгях с дъски и сатъри, зад който свещенодействаха самият Китю Минев и жена му. Отецът и презвитерата се наредили чинно в края на опашката, но преславяни, свикнали да тачат по-първите си съграждани, един след друг им отстъпвали реда си и семейството бързо се озовало пред тезгяха. Месарят лакомо се втренчил в клиентката си и, без окото му да мигне от това, че жена му е до него, изтърсил: "Ех, отче, само да знаеш как ми се е . е къпана попадия !". Стъписали се хората в салона, някои се опитали да се позасмеят, други се намръщили на не особено приличната шега. А шегаджията дори не подозирал какъв човек има пред себе си - с остър ум, с бързи рефлекси, един от тия, за които в нашия край казват: "За един миг и ще те купи, и ще те продаде !".
"Китко, чедо, - позасмял се отец Лаврентий - нямаш абсолютно никакъв проблем ! Ти даже не можеш да си представиш колко е лесно да осъществим твоето желание..." и т.н. Усетило "чедото", че работата взема някакъв лош обрат, но как да разбере накъде бие свещеникът ? И как да се измъкне от капана, в който току-що лекомислено се е напъхал ? А отецът продължил невъзмутимо:
"Ето я до тебе кака Димка. Сега часът е осем, а банята работи чак до десет. Веднага изпращаш кака Димка на баня, а оттам тя идва право у дома. Нощеска Ленчето ще спи на дивана в хола, а ние с кака Димка - в спалнята. ("Нали може, Ленче ?" "Може, може, разбира се !" - жизнерадостно се съгласява попадията). Така кака Димка, като излезе довечера от банята, ще е къпана, а утре сутринта, като излезе от спалнята ми, и ще е попадия. И рано-рано ти я връщам точно каквато я искаш - хем къпана, хем попадия !". В салона гръмва смях, чуват се възгласи "Браво, намери си майстора !", по-задните нетърпеливо питат по-предните какво точно е казал отецът. След няколко секунди всички в месарницата ръкоплескат. С изключение, разбира се, на посрамения кандидат за къпана попадия.

                       Наследството на ловеца
Малцина знаеха името на един преславски ловец, всички го наричаха просто "Лесцата", защото на местния диалект лисиците бяха наричани "лесци", а иманно в техния лов нашият човек беше много изявен. Лошото е, че той не беше изявен в никоя друга област, а от продажбата на някоя и друга лисича кожа човек не може да изхранва не само семейство, но и самия себе си, особено ако прекалено често посяга към чашката. Така Лесцата, който цял живот беше живял бедно - кога под наем, кога без наем - на стари години жевееше почти като клошар, отделно от семейството си, в някакъв изоставен сайвант или плевня. Но от лова, разбира се, не беше се отказал.
Един ден нашият герой се разположил пред жилището си на слънчице да си прави патрони за следващите дни. Пред себе си бил сложил "арсеналчето" - сандъче, каквото имаше всеки ловец, пълно с кутии с барут, сачми, капсули, мукавени гилзи и старовремски инструменти за приготвяне на патроните. В това време край него минал баща ми, който официално беше председател на Ловно-рибарското дружество, а и неофициално беше душата на ловджийското братство в града и в тогавашната Преславска околия. Разбира се, че не е можел да мине край такъв виден ловец като Лесцата и да не поседне до него да си побъбрят. Поговорили си за времето, за дивеча, за новия ловен сезон. Като дошло време да се разделят, не му било удобно да си тръгне, без да прояви интерес към семейството на приятеля си. Питал го нещо за сина му, но неволно го улучил на слабото място.
"Е-е-е-ех, господин съдия, какво да ти кажа ? Как дори един бащински съвет не е приел от мене ? Нито ме почита, нито ме уважава ! Ами че един ден като се гътна да умра, това на кого ще бъде ? (и посочил с две ръце към "арсеналчето"). Нали всичкото това пак на него ще го оставя ?".
Баща ми се ококорил - сторило му се, че събеседникът му наистина смята, че синът му не оценява достатъчно високо наследството, което ще му остави. Но като видял хитрата усмивка на устните на бойния си другар, разбрал че той има най-доброто (и единствено истинското) чувство за хумор - това, което се проявява и към самия себе си. И двамата се посмяли от сърце.
А понякога, години по-късно, когато предстоеше да се открива ловният сезон и баща ми донесеше "арсеналчето" да си прави патрони, той си спомняше за този епизод и ми смигаше дяволито: "Всичкото това на кого ще го оставя един ден ? Нали пак на тебе ?".

                       Изгубената сланинка
В неотменните удоволствия на ловния излет влиза и "авджийската" софра - хапването и пийването в късния следобед, когато пушките са изпразнени, кучетата почиват, подпрели глави на лапите си, а върху постланото платнище ловците нареждат всичко, което са си донесли от къщи -и почват безкрайните "лакърдии" и ловджийските надлъгвания...
Един прекрасен ден на дружинката й направило впечатление, че един от членовете й, да го наречем "бай Данчо", все гледа да се поотдели от нея, да се усамоти някъде встрани. Сторило им се, че това не е обикновено отбиване по малка нужда, защото той винаги вземал и раницата си със себе си. И го заподозрели в най-непростимия за един ловец грях - че има в раницата си "нещо по-така", някакъв специалитет, който не иска да сподели с тях и затова се отдалечава, за да си хапне от него самичък.
Да се провери дали тези подозрения са основателни не било особено трудно - просто издебнали момент, когато бай Данчо се отделил от групата, без да вземе раницата със себе си. Тогава я грабнали и изсипали съдържанието й, да видят какво толкова крие от тях. Но останали разочаровани, защото не намерили нищо особено. Е, имало хубаво парче сланина, но във всяка ловджийска раница може да се намери нещо такова - я сланинка, я домашен суджук. Все пак, нали вече били претарашили чуждата раница, за да не е напразно, преброили колко души са, нарязали сланината на толкова парчета и всеки излапал своя дял. И, нали е чуждо, усладило им се. После затворили грижливо раницата, върнали я на мястото й и всеки - "ни лук ял, ни лук мирисал".
През целия ден Данчо с нищо не показал, че е забелязал липсата. Но незадоволеното любопитство продължавало да гложди групата. Привечер, като тръгнали да се прибират, няколко души го подкачили - казали му, че май нещо угрижен им се вижда, че май не е "на кеф", да не би нещо да му се е случило и т.н.
"Какво да ви кажа, бе момчета - бил отговорът - то малко неудобно, ама като ме питате, да ви кажа. Хубаво топли този клин през зимата, обаче много му е груб шаякът. Каквото и бельо да си сложа отдолу, зверски ми претрива и чатала, и дупето, направо до кръв. Затова тази зима съм си приготвил едно парче сланина, слагам го в другата преграда на раницата, за да не опира в нещата за ядене и по два-три пъти на ден хубаво се намазвам с него. Добре, ама днес дали съм го забравил в къщи, дали съм го изръсил някъде, два пъти си претърсвах раницата - няма и няма. Та днес не съм се мазал и сега едва вървя...".
Сега вече никой не може да каже дали това, което бай Данчо е разказал, е било наистина така. Или пък, като е разбрал, че са му изяли сланинката, е искал да върне жеста на другарчетата си, като им пожелае "Да ви е сладко !" със своя разказ.

                       Опалата пътува на автостоп
Опалата беше преславски зидаро-мазач, но главно мазач. Прякорът му идваше от това, че, бидейки почти постоянно "почерпен", почти винаги, когато успееше да се приземи благополучно при слизане от бояджийската си стълба, извикваше победоносно "Опала !", т.е. "Хоп !". Умираше да си направи "кодош" с някого, при това доста заекваше и всичко, което разказваше, излизаше още по-смешно.
Един камион, тръгващ към Герловото, взел на автостоп някакъв селянин, който бил купил в Преслав ковчег, за да погребва в селото си свой роднина. Ковчега метнали в каросерията, селянинът се качил в кабината до шофьора и потеглили. Още преди да излязат от града, ето ти още един автостопаджия - Опалата отивал във Върбица, защото научил за някакъв тамошен обект, от който се надявал да изкара добри пари. За да не се тъпчат тримата в кабината, Опалата се качил в каросерията. Но след малко заваляло - отначало уж летен дъждец, но след това - като из ведро. Поогледал се нашият пасажер, почудил се какво да прави, а след това се изтегнал в ковчега и затворил добре капака върху себе си. Вътре било топличко и сухичко и след малко нашият герой заспал. А шофьорът, нали от сутринта му потръгнало на стопаджии, след няколко километра настигнал 5-6 герловски турци, та качил и тях. Те насядали край ковчега, но той малко ги притеснявал, затова те през целия път почтително мълчали и само отвреме навреме плахо поглеждали към него.
След някое време Опалата се събудил. Вече не чувал дъжда да барабани върху капака на ковчега. Но, за да е сигурен, че наистина не вали, повдигнал лекичко капака и проврял ръката си навън. При което спътниците му, с викове до небето "Вах, Аллах !" се хвърлили долу през "канатите" на каросерията. Добре, че било нагорнище и камионът се движел бавно, та шофьорът, като видял в огледалата какво става и като изкочил от кабината ни жив, ни умрял, постепенно се успокоил, че при тази ужасна евакуация се е разминало само с някое и друго натъртване.
А пък виновникът за инцидента, който като нищо е можел да завърши трагично, след време разказвал весело: "Тол-тол-толкова се бяха уплашили за-за-за-завалиите (тур.-горките, б.а.), че никой от тях, като туп-туп-туп-тупна поживо-поздраво на земята, даже едно оп-оп-оп-опппала не можа да извика !".

                       Послепис

Скоро ще се навършат 50 години, откак съм напуснал Велики Преслав. Но съм сигурен, че там и сега живеят добри и весели хора и се случват забавни историйки. Дай Боже някой да ги запомни и един ден, като му домъчнее за родния град, да ги запише, за да не се забравят завинаги.
Г.К.