Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Paradisodreamshotel
Днес: 1
Вчера: 0
Общо: 14159

Онлайн са:
Анонимни: 390
ХуЛитери: 0
Всичко: 390

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаОбикновена история
раздел: Разкази
автор: gringo

На двадесет и осми август, две хиляди и дванадесета година, бай Кольо взе първата си пенсия. И виждаше залезната част от живота си като топло циганско лято в късна есен. Той се събуждаше преди изгрев слънце, приготвяше храна на най-верния си другар, кучето Монтен, кръстоска между овчарско и каракачанка, оглеждаше малката си градинка и след закуска, пренебрегвайки новините, се отпускаше в люлеещия се стол с книга в ръка.
Холчето в малката спретната къщурка – един етаж, шейсет квадрата и три стаи, бе претъпкано с книги, подредени върху плотове на секции и етажерки. Други бяха нахвърлени безразборно по двете кресла и масичката с покритие от орехов фурнир. Освен това поне към стотина тома литература бяха напъхани в картонени кашони и бутнати под леглото, на което спеше бай Кольо в миниатюрнта си кухничка, а също и на схлупеното таванче, на което стопанинът се качваше посредством собственоръчно направена дървена стълба. Книгите бяха това, което даваше истинския облик на обстановката във владенията на самобитния философ от равното Софийско поле. Това поле – някога огромно езеро между величави планински хребети, раждаше страхотни червени капии, огромни зелки и сладки любеници в предкремиковската епоха, но много рядко, да не кажем почти никога – философи (освен един велик разказвач преди повече от стотина години). Тук нямаме предвид всезнаещите и разбиращи от всичко Нане, Вуте и Мане.
Бай Кольо се имаше за щастлив човек – първо, защото се радваше на крепко здраве, второ, защото живееше в малката си къщичка с дворче, необезпокояван от никого, и бе пълновластен господар в собственото си царство, и трето, най-важно, защото не беше политик. А според неговата философия, ако един човек е мръднал поне на милиметър в своето развитие от пещерния си събрат, то той за нищо на света не би пропилявал кратките си земни дни в унижаващото го паразитно политиканстване, което винаги изкарва най-долното и мерзкото у човека.
Вечерта на двадесет и седми август, след като почерпи в местната кръчма, бай Кольо се прибра в уютната си кухничка, грабна томчето на Жул Верн и след като закрепи на върха на носа си очилата с кръгли тънки метлни рамки, потъна в дълбините на океана с подоводния кораб „Наутилус” на капитан Немо. Чете до към полунощ и си легна с мисълта, че през всички останали дни от живота си необезпокояван ще „обработва градинката си”, както казва в „Кандид” Волтер. Вече унасяйки се, той блажено се усмихна, поглаждайки големите си сивеещи мустаци и потъна в сън, в който Нед Ланд размахваше харпун към белия кит Моби Дик, възседнат, кой знае защо, от облечения в сребристобели дрехи и с космонавтски шлем на главата капитан Немо. А нейде на около миля от тях бавно изплуваше грамаден октопод и със зли малки очички наблюдаваше странната сцена.
Внезапно бай Кольо се събуди с неопределено тревожно чувство. Без да мърда, известно време се ослушваше с широко отворени немигащи очи в тъмнината. Напрягаше слух, но напразно – навсякъде цареше тишина, нарушавана само от глухото боботене на минаващите по магистралата коли и камиони. Тъкмо започна отново да се унася с надеждата, че отново ще се потопи във водите на Тихия океан с подводния кораб на капитан Немо, когато ясно чу шум, подобен, както му се стори, на шума от съборена книга. „Има някой в другата стая!” – премина през съзнанието на възрастния човек. Сърцето му заблъска в гърдите и той полежа така още секунда-две, за да се успокои и да нормализира учестеното си дишане. „Мамицата ви!....” Той усети глух бяс да се надига в него и страшна омраза да изпълва цялото му същество. Не беше от страхливите. Постоянните репортажи за ограбени и пребити от нагли крадци беззащитни възрастни хора и безсилието и нежеланието на правителството да предприеме адекватни и решителни действия спрямо тях постепенно оформиха у него мисълта, че народът е оставен на прозвола на убийци, изнасилвачи и педофили. „Горките хорица!” – съчувстваше им бившият учител, гледайки по телевизора уплашените потърпевши и псуваше и предишни, и сегашни спасители на отечеството. „Ернрот, само генерал Ернрот за вас, гадове!” – повтаряше той, припомняйки си историята след Освобождението от турско робство, когато се появили много разбойнически банди. Тогава за министър на вътрешните работи бил назначен финландският генерал Ернрот. С дадените му правомощия за няколоко месеца прочистил страната от мародери и разбойници. „Значи може!” – тропаше по масата бай Кольо и въсеше все още черните си вежди, започнали тук-таме вече да посивявят. „Само да посмеят да ми влязат!....” – сучеше той хайдушкия си мустак и всяка вечер, преди да си легне, проверяваше дали брадвичката с къса лилякова дръжка е на мястото си под леглото. Само да протегнеше надолу ръка и тя мигом се оказваше стисната в свитите на юмрук длан и челичени пръсти.
„Мамицата ви!” Бавно десницата му се спусна покрай страничната табла на леглото, пръстите обвиха в стоманена хватка дръжката на брадвата, здравото му тяло напрегна мускули и се изправи постепенно. Босите ходила безшумно се хлъзнаха към вратата, отделяща кухничката от другата стая, използвана за хол и натъпкана с книги. В лявата ръка стискаше прожектор, достатъчно голям, за да може да бъде употребен като палка, ако е необходимо. Мястото на тоя фенер-боздуган бе върху нощното шкафче отдясно на леглото и неговата лъчева мощ се задействаше, когато яростният лай на Монтен оповестяваше мъдрия стопанин на малкия дом за присъствието на евентуален нарушител в неприкосновеното му пространство.
„Но защо Монтен не лае?!” – недобро предчувствие обзе застиналия пред вратата в стойка на пойнтер, дебнещ бекас в блато бай Кольо, или на трениран боец от отряда за борба с организираната престъпност, а защо не и на таен агент на новосформираното звено „Кьор-Чвор”, ако ви харесва повече. Но за разлика от яловите и често смехотоворни операции на „родната полиция”, която по-често залавяше дребни търговци, набедени за финансови акули от подземния свят, или странни субекти от артистичните среди със спорен имидж, бай Кольо проведе блестящо акцията по локлизиране и обезвреждане на претсъпник. С мощен шут вратата бе демонтирана от пантите, сноп ярка бяла светлина прикова на място приведена над полуиздърпано чекмедже тъмна фигура като миньорска лампа скобар в планински поток. Друга обаче, останала встрани от кръга светлина, стремително полетя със сгушена в раменете глава и протегнати ръце към краката на бай Кольо, който едва успя да се отмести. Едва задържал се прав, той замахна и нанесе съкрушителен удар с тъпото на брадвата по тила на оказалия се от лявата му страна нощен гост. В това време окопитилият се втори посетител изпсува мръсно и се втурна, насочил нещо, вероятно нож, към стомаха му. Воден вече само от инстинкта за самосъхранение и забравил всякакви предварителни планове и стратегии, той отново замахна с късо движение. Този път и с острието на секирата пресрещна нападателя. През цялото време на схватката само едно „аааа-а-а-ъ,...ааа-а-ъ, ааа-а-а-ъъъ...” свистеше през стиснатите му зъби, оголени от дръпнатите нагоре устни в моментите, в които замахваше с брадвата. Чу се нещо като „хр-р-р-р- яс-с-с...”, след което и вторият нападател се свлече като торба с картофи и застина в краката на тежко дишащия стопанин.... Бай Кольо усещаше също такова съпротивление при удар с брадвата, както и когато сечеше на дръвника замразени овчи глави на по-малки парчета, за да могат по- бързо да се сварят в казана. Варените овчи глави бяха любимата храна на Монтен и неговият господар често гощаваше верния си другар с тях.
Все още с брадвичката в ръка, той леко побутна с върха на протегнатия палец на босия си крак неподвижната купчина в краката си. Никаква реакция. Обърна се и направи крачка към входа на стаята, като стъпваше внимателно, защото бе изпуснал прожектора в мелето. По навик протегна ръка и напипа ключа за осветлението. Натисна го и холчето се обля в светлина. Пред очите му се разкри грозна картина – сякаш кръстоносците бяха минали през него на път за светите места и опустошили де-що има. Репродукция на картината на Перов „След лова”, поставена в дървена рамка, висеше под ъгъл над пръснала се на парчета керамична ваза, две чекмеджета стърчаха, наполовина издърпани от библиотечната секция, а трето, върху което някой бе стъпил, пежеше счупено от едната страна, върху евтиния килим с цвят на канела. Край него бяха се пръснали разни дребни предмети – нова неупотребявана лула, подарък от зевзеци, приятели на бай Кольо, за рождения му ден с подлярски замисъл – да го подтикнат да пропуши, джобно ножче с острие от шведска стомана, медал за храброст – първа степен, връчен на дядо му за проявен героизъм в Сръбско-българската война при защитата на Сливница, и още куп джунджурии.
Стон, издаващ нетърпима болка, прекъсна огледа на щетите в „светаята светих” на философа, а както се оказа, и на война бай Кольо. Слава богу, драгоценните му книги в неговата „Александрийска библиотека” не бяха пострадали, също и царският трон – люлеещият се стол. В него, с книга в ръка и с очила, модел „а ла Джон Ленън”, излегнал се, мъдреца от равното Софийско поле бе прекарал блажени часове. Отново гневът, започнал да се поуталожва, се надигна в гърдите му. „Мръсници! Точно сега ли, когато се пенсионирах!...Вместо да си чета кротко „Записките от Галската война.....” Кротък по характер и даже милозлив, пенсионираният учител по география от закритото вече петнайсета година сто и пето основно училище „Кирил и Методий” в село Долно Бунище пламваше от гняв при всяка явна несправедливост и с мъка се удържаше през всичките тези години да запазва самообладение и да не изложи благородната професия. За такава се считаше учителската, но това бе отдавна, преди герои и пример за подражание на младите да станат мутрите и бандитите. Той се стремеше да разрешава проблемите със силата на словото и примера на доброто и бе успявал в повечето случаи, но през тая нощ за първи път на дело той се убеди, че в някои ситуации единствено силата може да защити справедливостта. И успя, въпреки годините, да защити собствения си дом и достойнство.
Наведе се и видя сгърчено от болка, обляно в кръв лице, чиито черти не бе възможно да се различат. Крадецът – младеж на около двайсетина години, ударен зле с тъпото на брадвата, продължаваше да стене протяжно, без всякакъв шанс да се изправи. „Ще оживее!” – прецени сътоянието му бай Кольо и се обърна към другия неканен гостенин. Полегнал настрана, с подгъната неестествено под тялото му лява ръка и изпъната дясна, той не даваше признаци на живот. Той отново се наведе и като допря показалеца и средния си пръст до гърлото на плувналия в локва кръв обирджия, установи това, което бе ясно от пръв поглед – по- умрял не можеше и да бъде. Главата му бе сцепена странично откъм лявото ухо поне една трета и омазана в кръв и мозък. „Ами сега?” – въздъхна издълбоко възрастният мъж и приведе рамене, сякаш за да поеме внезапно стоварилия се тежък товар отгоре му, но не се почувства и за миг виновен. Стоеше, леко разкрачен в любимата си стая, бе успял сам да се справи с двама нападнали го в собствения му дом бандити, единият от които бе предал с негова помощ богу дух, а другият пъшкаше и береше душа, безпомощен и жалък. Погледът му се спря върху ножа – среден по големина ловджийски нож, паднал близо до протегнатата ръка с обърната длан и леко присвити закривени като куки раздалечени пръсти. Острието му блестеше и отразяваше светлината от висящия полилей. „Това острие щеше сега да е червено от моята кръв, ако не бях пръв го халосал с манарчето!” – рече си бай Кольо, усетил изведнъж слабост в коленете си. Зави му се леко свят. „Или те, или аз! Това беше въпросът!...Мръсници! Объркаха ми живота!....Как да се оправям сега?!...” – той се подпря върху касата на увисналата на една страна врата. „Ще бъда или няма да бъда?!” – усукваше се, навиваше се като спирала в съзнанието му натрапчиво позната отнякъде мисъл. Завъртя се и стаята около него и отпадналият отведнъж възрастен мъж усети, че след малко ще припадне. Бавно, пипнешком, движейки се до стената с босите си стъпала, успя да се върне в кухничката и да седне на един от двата чамови стола с високи облегалки и струговани крака. След малко се почувства по-добре. Погледът му попадна върху долнището на пижамата и като че за пръв път той видя раетата – кафяви вертикални ленти на светложълт фон. „Направо съм си готов със затворническата униформа!” – горчива усмивка изкриви устните му.
След като поседя известно време облегнат на стола със затворени очи,той разтърси решително глава: „Вземи се в ръце!... Та какво си виновен, че двама мародери посред нощ са влезли в дома ти да те оберат и ти при самозащита си убил единия?!... Мръсници! – за пореден път си рече бай Кольо и реши да се обади в полицията. „Добре, че нямам жена и деца!” – да им натреса тоя ужас и да ги съсипя завинаги. „Животът никога не е нито тъй добър, нито тъй лош, както си мислим ние” – припомни си неочаквано той финала на романа „Един живот” от Мопасан и готов да понесе последствията, примирен, но уверен в правотата си и без да се разкайва, той набра номера на полицейския участък: „Искам да съобщя за опит за обир и убийство при самозащита в село Долно Бунище...” – чу странно прозвучалия в слушалката на телефона собствен глас и го обзе неочаквано спокойствие. Не толкова с разума, колкото със сърцето си той почувства, че е постъпва правилно.
................................................................................................................................
Бай Кольо не дочака процеса, защото почина от сърдечен удар в следствения арест. Понеже нямаше близки, след някой и друг ден бе забравен от всички и само рядко някоя състрадателна бабичка от селото го споменаваше в молитвите си. В крайна сметка какво толкова? Такива неща се случваха непрекъснато в последните години и вече се възприемаха като нещо закономерно от смачкания и отчаян българин, много по-жалък в днешната си тъй наречена „свобода” от прекаралите цял живот в робство негови прадеди....


Публикувано от alfa_c на 11.03.2014 @ 20:41:22 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   gringo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 3


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Сюжет за една реклама
автор: LeoBedrosian
1098 четения | оценка 5

показвания 80058
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Обикновена история" | Вход | 3 коментара (6 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Обикновена история
от Albatros (valerist@abv.bg) на 11.03.2014 @ 21:02:58
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/profile.php?id=100001222017028
Жестоко е Гринго. Жессс-то-ко!
Да живее Бай Кольо! И кучето Монтен.
Алби


Re: Обикновена история
от gringo на 16.03.2014 @ 11:28:30
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря, Алби!
Поздрави!

]


Re: Обикновена история
от Tsveti (violetcv@gmail.com) на 12.03.2014 @ 07:37:29
(Профил | Изпрати бележка)
За съжаление звучи доста актуално...


Re: Обикновена история
от gringo на 16.03.2014 @ 11:31:12
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря!
За съжаление е така... Все така...
Поздрави!

]


Re: Обикновена история
от eva55 на 17.03.2014 @ 20:59:00
(Профил | Изпрати бележка)
Един наистина потресаващ разказ....
"Слава богу, драгоценните му книги в неговата „Александрийска библиотека” не бяха пострадали, също и царският трон – люлеещият се стол. В него, с книга в ръка и с очила, модел „а ла Джон Ленън”, излегнал се, мъдреца от равното Софийско поле бе прекарал блажени часове."


Re: Обикновена история
от gringo на 20.03.2014 @ 17:02:21
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря ти!
Много се радвам, че разказът ти е харесал...
Поздрави!

]