автор: gringo

За първи път - и той не можа да си спомни откога, депутатът Дупедадов предпочете да освободи шофьора и да се смеси с обикновените представители на столичния град.
Бе похапнал добре в едно близко до парламента ресторантче, където го познаха и се отнесоха с нужното внимание към него. лед бутилката червено вино „Мавруд”, реколта две хиляди и шеста година, с което поля добре опечената свинска пържола, той реши да се поразтъпче из близките улички, за да се слегне храната. Заседанието започваше след половин час и тогава щеше да има възможност да попрехвърли пресата и дори да подремне. А мисълта за предстоящия мач от Шампионската лига вечерта повиши допълнително и без това приповдинатото му от хубавото вино настрение. Обедното слънце напичаше здраво, но Дупедадов избираше сенчестата страна на тротоара и в прекрасно разположение на духа бавно вървеше, като се поспираше от време на време и зяпаше витрините. Понеже се возеше повечето време със служебния мерцедес, рядко се сблъскваше с обикновените хора извън депутатските си срещи. До този момент никога не бе разговарял с някой от своите избиратели като с равен, като обикновен човек. Никога досега не бе се заглеждал в лицата на хората с човешко съпричастие и заинтересованост, никога не се беше замислял какво ги вълнува, какви притеснения ги измъчват, какви са техните мечти и амбиции, а пък уж като народен представител носеше отговорност точно за тези обикновени хорица и с част от техните гласове заемаше депутатското място.
Неусетно, унесен в тези необичайни и странни мисли, той се озова на на бул. „Дондуков”. Движението не спираше и за миг - коли бучаха, спирачки скърцаха, псувни от време на време достигаха до слуха му от автомобилите със смъкнати прозорци. За момент депутатът се почувства некомфортно - не това бяха водите, в които той плуваше последните осем години от живота си. Сред пъстрата гмеж на почти двумилионния град, въпреки ръста си и светлия летен костюм, му се струваше, че хората се отдръпват при разминаването, сякаш искаха да елиминират и най- малката възможност за случаен допир с него. Усещаше за част от секундата погледи, пълни с омраза и завист да го бодват и после бързо спуснати клепки да придават каменен израз на безразличие върху лицата, препускащи в неспирно дефиле на нивото на погледа му. Не, не това бяха водите, в които плуваше тлъстата парламентарна акула с хищните си посестрими, далеч от жалкия планктон на простолюдието. Залите в Народното събрание и тези на тузарските хотелски вериги, скъпите планиниски курорти и крайбрежието на Сейшелите и Хаваите, белите яхти и мургавите, с излети божествени тела туземни девойки, налягали почти голи върху къпещата се в лазури палуба… - това бе от осем години закътаният вълшебен залив, в който самодоволно пляцикаше егото си Дупедадов, народен представител от „Партията на благоденствието” и поборник за народния интерес. Май направи грешка, че реши да се разхожда, вместо да отиде направо в парламента...
- Помогнете на инвалида, господине, съжалете се над нещастието, Бог да ви поживи!... - стресна го гъгнив угоднически глас и Пръча от бялата яхта с мургавите хавайки се оказа лице в лице с еднокрак просяк, застанал пред него по средата на тротоара и преграждащ му пътя с нагло протегнато дясна ръка, в която стискаше мръсна капела. Лявата му ръка държеше здраво патерица, завряна под мишницата му и носеща тежестта на хилавото вонящо тяло.
Другите минувачи, за които придвижването чрез градския транспорт и препускането в тръс или ходом по софийските тротоари бе единствения начин за придвижване от т. А до точка Б., стратегически заобикаляха отдалеч просяците, напъплили последните години централните улици и булеварди. Те с нескрито злорадство наблюдаваха ситуацията, в която бе изпаднал тежкарят.
- Ей, ей, глей бе, братле, гледай - тоя е от парламента, сети ли се?
- А-а-а, оня , дето!… - дочу гласове току зад гърба си Дупедадов.
Обърна се рязко и видя двама младежи, които го зяпаха и в очите им се четеше предизвикателство и насмешка. „Е, тука не ти е парламента - сякаш му се присмиваха и нарочно и демонстративно се спрели, чакаха как ще свърши историята с просяка. А той продължаваше да препречва пътя му с протегната ръка. “А бе, какво ще им цепя басма на тия!..” – помисли си народният избраник и първата му реакция бе да заобиколи досадника. „Ама нали съм депутат… и тия копеленца ме познаха… Само някой журналист трябва сега да се изтърси, та шоуто да стане пълно.” И като придаде съчувствен израз на охраненото си лице, той бръкна в джоба на панталона и извади няколко монети и два книжни лева. Без да се колебае, пусна банкнотата в шапката и без да дочака сподирилите го слова на благодарност, продължи пътя си с подчертано небрежна крачка. „Никога вече сред тая измет… паплач…. и все недоволни! Какво искат още!? Социализмът лош, капитализмът - и той лош! А бе, не разбраха ли тия въшльовци, че у който е парата, той поръчва музиката. Да си налягат там парцалите, че май много им дойде свободата!... Народ! Това ми било народ!.. Ех, Белене, Белене, като няма да правят ядрена централа, барем един изправителен лагер да открият!...” - самонавиваше се все повече и повече народният избраник и неусетно ускоряваше крачка. Кой знае, може би в този момент просякът с нечакано получената милостиня от два лева бе по-щастлив от потния и озлобен депутат, попаднал в необичайна и настроена враждебно към него среда. Негодувание изпълваше цялото му същество, от жегата и движението непривикналото му тяло бе плувнало в пот, пот се стичаше и от олисялото му теме към врата, пълзеше на ручейчета по гръбнака му, мокреше яката на бялата му риза, течеше по челото, влизаше в очите, замъгляваше погледа му.... „О-о-о-! Само да се измъкнеше от този ад, от тази пламтяща огнена геена веднъж! Никога! Никога повече сред тази измет, сред тази паплач... между тези...”
Неочаквано на трийсетина метра пред него спря такси и отчаяният и объркан депутат видя как клиентът излезе от колата и затвори вратата след себе си. „Ето го спасението!” – реагира мигновено той и в тежък свински тръс се понесе към автомобила. „Само да не го изтърва, само да не го изпусна!.. - повтаряше си той, - Ето, още десет метра... само пет още...” В този момент минувач – Дупедадов не можа добре да го види, устремен към въжделеното спасително такси, го блъсна, без да иска / или пък нарочно/, и го извади от равновесие. Депутатът се пльосна в цял ръст по очи на прашния тротоар с протегнати безпомощно напред ръце и – о-о-о-о! Ужас!!! Лицето му се оказа навряно и омазано в някаква рядка, мека и остро воняща смес! Кучешко ако!!! Срам!!! Позор!!! Всичко в него, цялото му същество, отказваше да приеме, да повярва, че това се случваше в действилност... че не беше кошмар, отвратителен сън, от който щеше да се събуди всеки момент. Но сънят продължаваше и Дупедадов трябваше да приеме истината – че случващо се с него не бе сън, а реалност... До ушите му достигаше някакво хилене, усещаше болка по ожулените длани, кръвта от разбития му на паважа нос се смесваше с кучешки лайна, а слънцето немилостиво жареше голия му потен тил – също като слънцето в известното Ботево стихотворение. Това бе повече, отколкото препатилият и видял какво ли не преуспял четиридесет и пет годишен народен избраник можа да понесе. Нито измекярстването пред висшестоящите, нито дупенето пред тези, от които зависеше благоденствието му, нито издевателствата над беззащитните и изнудването на бедните бяха оставили следа или пък, не дай си Боже, бяха предизвикали чувство на вина в съзнанието му или пък бяха поразклатили, макар и мъничко, неговото ненарушимо до този момент аристократично самочувствие и високомерие... Никога - до този фатален миг, в който реши да повърви пеша сред простосмъртните по столичните тротоари в жежкия ранен августовски следобед.
Сърцето му не издържа – дали от неимоверните физически усилия през последния половин час, дали от четиридесет градусовата убийствена жега или пък от непоносимото унижение пред злорадстващите, изпълнени с омраза погледи на плебса, дали от затлъстяването – но депутатът Дупедадов, все така пльоснат по очи на тротоарните плочи, със завряно в кучешките изпражнения лице, пое мъчително дъх няколко пъти като риба на сухо, след което тялото му потръпна, краката му се изпружиха и той скоропостижно предаде Богу дух.
Вечерта „Барселона” би с два на нула „росонерите” от „Милан”, а само няколко дни след погребението му в парламента на неговото място седна сияещ следващият го в изборната листа на партия „Благоденствие за България” Митьо Далаверов. Новоизлюпеният депутат не можеше да повярва на неочаквано споходилия го късмет и след първото си пленарно заседание специално се отби в храма„Ал. Невски”, за да запали свещица в знак на благодарност за неочаквано проявената Божия милост към него.