автор: Rodenavlotos

Животът в мене все по-малък става,
колкото повече със мене пишат.
Препъвам се пред думичката „слава”,
начупвам се на думичката „дишане”.

Но те ме острят настървено всеки път,
защото моливите имат своя мисия.
Защото грях е неизползвани да спрат
преди до края да са се изписали.

И не дървото е, което ме предава-
предава ме сърцето в мене- мекото.
Следата, дето в листите оставям.
Със нея те нарастват- аз олеквам.

И се смалява тялото ми всеки ден.
Къде отива, питам се душата,
така обичаща да си говори с мен,
защото съм най-верният слушател?

Горката, тя е вързана за моя връх
и ужасено гледа как се приближава.
Достигне ли го, само ще поеме дъх
и ще довърши думичката „слава”.