автор: apostola

С букет от здравец и равнец,
със мириса на оран прясна,
полагам аз един венец
в душата ми сега неясна.

Защото пълна със тъга
ме връща тя във края роден.
И под небесната дъга
минавам аз по път свободен.

И през класилите жита
да стигна аз до този спомен:
на щъркеловите ята
накацали по прясна оран.

Да сетя летен благодат
на зърно в класове узрели.
Да върна времето назад
на спомените в мене спрели.

Да видя оня чернозем,
за който днеска не милеем.
Че тяма никакъв подем-
така земята си пилеем.

За таз земя се лее кръв.
Живот за нея се залага.
А днеска няма даже стръв
във нея пот да се полага.

И гинат нивите ни пак,
и бурени на тях виреят.
И няма никакъв си знак
надежди занапред да зреят.

С букет от здравец и равнец,
със мириса на оран прясна,
полагам аз един венец
в душата ми от мъка бясна.