автор: Drugiyat

Пред очите ми греят кокичета -
цяла поляна момичета.
Те очакват своя възлюбен снега
да положат главите си в него.

Бели кокичета, мои нежни момичета
студът ще попари стъблата ви,
но снегът ще стопли душата ви.

Ще ви срещне зимата, вашта родина любимата,
а когато пролет повее и надгробна песен запее
ще си идете в мрака, украсявайки здрака
в своите бели одежди, пълни със снежни надежди.

И отново ще чакате зимата, за да може любимата
да затопли душата и в снега от земята,
да повдигнете бели главици като прелетни птици,
търсещи в нови небета снежно бели момчета.

А аз ще ви гледам на двора и ще вдъхвам простора,
чакайки своята зима, но не и свойта любима,
не снега на полята, а черната пръст на земята,
дето и аз ще замина в моята нова родина
и може би ще живея, и също радост ще вея
за този, който ме чака.

Мили мои момичета - есенно нежни кокичета,
ще има винаги някой, който да ви очаква
като прелетно ято в своето кратко лято,
който търси простора и намира с умора
утеха сетна и бистра, там където е чисто,
а вий греете в здрака и прогонвате мрака.

Нека зимата да е нежна и красотата ви снежна
да прониква в душата и дарява земята
с още няколко мига, във които ми стига
да съм пълен със радост и със тъжната сладост,
че все още живея, преди пак да запее
там във мрака южняка, дето краят ме чака.

А вий грейте на двора, но за другите хора.