автор: Lorena

Спри веднага да скиташ в душата ми,
разпокъса я на парцали.
После някой ще търси във тях тишина,
ти защо я забрави?
Коленича пред топлите длани,
да запомня, да имам, да сричам
онази кратка любов, която ми даде
последният рицар на зимата.
И снега ме предаде, този палавник кален
и ме хвърли в тревога, че си снежен човек
и когато докосна със устни дланта ти
ще запее капчукът на твоето младо сърце.
Ще докосна с дъха си онези снежинки под миглите
да съборя вселената зад тези очи
и да беше от камък, пак бих го направила,
а пък ти си от сняг-тази дума все по-нежно звучи.
Ще докосна звездите ти, паднали върху моето рамо,
ще събудиш със устни последното чувство,
приютено във преспите, но все още живо и топло,
даже дишащо и просещо обич.
Аз съм зла и покварена, мразя живота,
но във тебе съм вкопчена здраво със зъби-
ще живее в сърцето ми мъжкият смях
на момчето откъснало последния стон на живота.