автор: ivalex

Ти си слънчева мигла на очите ми в невидимото,
залютяла в солено от копнеж да ти бъда любима.
В цвят на море, с пръски от вятър ти си толкоз безименен
че обръщам вселената тая и оная бездънно-светлинната,
за да търся посока в която прашинка от тебе ще имам.

Но какво ли за тебе съм аз? Само жена,
прикована към земното, дори без крила.
Дали Андромеда очакваща свойта съдба
се е питала същото, което се питам сега?
- Някъде там ли е или да приема смъртта?

Тука в тази реалност също съм вързана, няма изплъзване
колко време оставам ден или само единствено вдишване.
В нозете ми гъсто-сапфирена и остро-озъбена, иде тъмата
да ѝ върна дълга, да изсъска твоето име и целунала необята
да ме прати там където те има, а не съм просто измислила?

Така че любими, избирам змията!