автор: severianin

Названието Сан Стефано отдавна не се среща върху никоя карта на Турция. Но самото селище и досега си е там, на брега на Мраморно море. И все така отстои на тринайсетина километра от Истанбул. Само че името му е друго – Йешилкьой, което означава “зелено село”.
Инак със старите си църкви и с многото си три- и четирикатни къщи, напомнящи възрожденските в Стария Пловдив, то почти не се е променило, въпреки близостта на огромния съвременен град. Впрочем промяна има и най-осезаема е тя за българите: липсва в Йешилкьой спомен, белег за онова паметно в историята на всички балкански народи събитие. А е имало бюст на император Александър ІІ и плоча с надпис, които в продължение на три-четири десетилетия са украсявали наподобяващата малък дворец вила на богатия арменец Хариклян, където е бил подписан Сан-Стефанският мирен договор. Днес останките й стърчат в дъното на обширен двор с оцеляла част от желязна ограда и самотно крило на външната порта. Никой не влиза там – чужд имот е, пустош. Сетивото на паметта ни, обаче, би могло да долови очертанията на алея за конски впряг, водеща до някогашния параден вход, от който е останала само площадката. Това е последната отсечка на пътя за Сан Стефано, започнал с форсирането на Дунава при Свищов на 27 юни 1877 година и увенчан с подписания на 3 март 1878 год. мирен договор, по силата на който България възкръсва.
Историята има силна памет. Тя помни пролетта на 1877 година, когато султан Абдул Хамид се разпорежда да бъде извършена мобилизация на 120 000 души от запаса и да се преведе турският флот от Мраморно море в Босфора, помни първите турски нападения над руските територии. Но тя помни и друго – Манифестът, прочетен в Кишинев на 24 април, с който Русия обявява война на Турската империя, успешните действия срещу Портата по суша и вода. Помни и много имена – на генерал Криденер, достигнал Плевен, на Гурко, преминал Балкана при Шипка, на престолонаследника Александър Александрович, превзел Русе и напредващ към Шумен. Там, в тази памет, е съхранен и споменът за 15-хилядната българска доброволческа войска, попречила на войските на Сюлейман да преминат Шипченския проход и да ударят в гръб обсадителите на Плевен.
Но това са спомени от войната. Спомените за мира са с друг вкус – вкуса на победата. Тя идва на острието на руските щикове, напредващи към Истанбул. Напразно сър Хенри Елиот успокоява султана, че Англия няма да позволи русите да влязат в столицата на империята – Абдул Хамид ясно вижда поражението. Хиляди арменци, гърци, българи и турци са пристигнали вече в очакване на тържествения молебен след подписването на мирния договор. Но зад плътно затворените порти на вилата на Хариклян това подписване се бави вече пети час. Но не може да се бави вечно. Руските представители бавно, но упорито печелят точка по точка дипломатическата война. Става дума за една България с граници, очертаващи и обединяващи земите, населени с българи, която се издига в автономно, подано княжество с християнско правителство и народна милиция.
Ето какво пише на страниците на тази История.
“В 19 часа мирният договор най-после бе изготвен и подписан. Минути по-късно главнокомандващият излезе от главната квартира, свали фуражката си и рече: “Славен мир… Ура!”. Онова, което последва, не приличаше на вик, изтръгнат от 30 000 гърла – то приличаше на оръдейна канонада. Сред обзетите от тоя наистина неописуем възторг бе и военният кореспондент Василий Немирович – Данченко. За щастие, той не си бе загубил “ума и дума”, както мнозина други и успя да види един твърде показателен детайл от този миг, описан от него по-късно така: “Нещо странно се чу зад мене. Обърнах се. Стар български войвода, застанал на колене, ридаеше като дете…”
Беше 3 март 1878 година!