Рисунките си до една ти посветих
компаси, падащи комети посред лято
с оня въглен жилав ги творих
в душите ни пещи, кален до златно.
Ала компасите откачат от безсъние,
а в скиците ми случва се зачатие,
не искам изповед, отказах и причастие
щом по между ни тегне притежание.
От днес реших да бъда щрих финален
неясна сянка мярнала се сред листата.
За тебе есента ми мит е, нереален
при мене чука силно на вратата...
А да те чакам, толкова се уморих
налага се да тръгна със ятата.
Така, че ти оставям вместо стих,
списък с покупки и чаша недопита.
Сори, разлях кафето, докато ти писах,
тя цапаницата е също вид изкуство.
Вземи парцала и попий белята,
аз бързам. Птиците отлитат.