автор: severianin

Счастлив, кто посетил сей мир
в его минуты роковые...
Ф. И. Тютчев

Съдбовни времена са приютили
във скутите си краткия ми ден.
Светът край мен е болен. И безсилен
да съхраня граденото от мен,
щастлив ли съм?
Какво ти блаженствО
в мига на болката от този спазъм,
когато цялото ни естество
се гърчи и умира, че напразен
е бил не само всеки минал миг,
но и мигът, във който днес живеем...
Не ми разправяйте, че е велик.
Едва когато времето отсее
настръхналата плява на страстта,
на злобата отровните бацили,
безкрайната ни днешна суета
и цялото ни нравствено безсилие,
ще стане ясно, че и този ден
на сляпа ярост и безока бедност
тече през нас, изцяло подчинен
на хора, разпродали се на дребно.

Не сме щастливи... Трудния ни ден
съдбовни времена са приютили.
Грешил е и поетът вдъхновен,
тъй както всички всъщност сме грешили.
Светът – взривен, опръскан с кръв и кал –
ни отмъщава с бели слепоочия,
довчерашният вечен идеал
изглежда и нетраен, и порочен...
Но прави или грешни сме били,
по туй, което подир нас остава,
и пари, и разкъсва, и боли,
децата ни най-вярно ще решават.