автор: dstoev

7. ПОДПОЛКОВНИКА
-Знам че си влязъл без разрешение в бараката, и ще извикам полиция ако не излезеш!
Нямаше какво да направя.Излязох, и приближих до оградата.На пътя, на около два метра от мен стоеше здрав старец, облечен с военна габина, но без пагони, и шапка с наушници, които се ветрееха незавързани покрай белите му слепоочия.
Беше със хитлерски бяло- жълт от никотина мустак, и с туба в ръка. Гледаше право към мене с любопитство, без следа от притеснение или страх.
- А така, имаме си клошар.
-Не съм клошар.Бездомник съм, но не ровя по кофите! Казвам се Георги Раданов.
- Обидчив, значи.Аз съм подполковник от запаса Илиев! Натърти на „под”, като че ли беше някаква степен над полковника. Живея в тая, съседната къща .-И кимна с глава към съседния подреден двор, без да ме изпуска от поглед.
Значи, комшията...Трябваше непременно да го спечеля, да му се харесам, да му се подмажа ако трябва, иначе нямах абсолютно никакъв шанс да остана тука.
-Не съм бил цял живот такъв,г-н подполковник.Банката ми взе апартамента, и нямам къде да живея.- реших че това ще го умилостиви.
-Ами като си го ипотекирал.Моя защо не го вземат?
Не тръгна на добре.Явно подполковника не си падаше по кредити, а и нямаше високо мнение за тези които си го позволяваха.
- А семейство нямаш ли?- попита, като премести тубата в лявата си ръка и дъхна в другата за, да я стопли.
-Имах.Жена и дъщеря.Загинаха в катастрофа, преди осем месеца.
-Съжалявам да го чуя момче,..приеми съболезнованията ми.И извинявай за тона…Видях те като влизаш, в гръб, и реших че си циганин и влизаш да крадеш.А, то се вижда че си културен човек, ама пак си в нарушение.Влязъл си незаконно в чужд имот.Мога и полиция да извикам.
Щастлив ден а?Някак си вътрешно усещах че не е лош стареца, усещах също че в най лошия случай ще ме пусне да си вървя без да вика полиция, но не това беше целта ми.Къде още да обикалям, вече се стъмняваше.Май трябваше да използвам факта че родителите ми бяха лекари но и офицери, за да му вляза под кожата.И това че бяха загинали, така да се каже във война.Сигурно един бивш военен би се впечатлил?Но как да завъртя разговора в тая посока?
-Добре де, а родители нямаш ли, или други роднини?Няма ли толкова кой да те приюти? – попита подполковника.
А да те видя Жоро, как ще я изиграеш тази ръка сега.Въпроса като че ли аз му го бях издиктувал!
-Родителите ми бяха военни лекари и загинаха в Афганистан, преди осем години.- изстрелях бързо, докато не ме беше питал нещо друго.
-Къде..?В Афганистан ли каза?- кимнах -Да не ме будалкаш нещо момче?..Да не се опитваш да се подмажеш нещо на дъртия шапкар и да ме лъжеш?
Сега аз го изгледах строго, и то с пълно право.
-Мислиш че мога да излъжа за такова нещо?
-Да речем че не лъжеш.Какви чинове бяха?
-Айде, започна разпита...Добре, добре, разбира се че имаш право да питаш. И двамата бяха хирурзи.Баща ми беше майор, а майка ми - капитан, повишени посмъртно с един чин от министъра. - След много откази,- продължих да му разказвам, подчинявайки се на подканящия поглед, -най - накрая военните им разрешиха да отидат заедно на мисия.Така се радваха... Сякаш на околосветско пътешествие заминаваха.В началото не им разрешаваха съвместна мисия заради мен.Нямал съм навършени 18 години, после някакви други причини изтъкваха. Все нямаше място за един от тях.Започнаха да се майтапят, че ще одъртеят докато им разрешат…Никога няма да одъртеят...
Бях се върнал назад във времето, гледах към подполковника, но не го виждах. Отново ме обзе пустотата, която почувствах, като разбрах че ги няма.Сякаш под хипноза, думите сами излизаха от устата ми.- Тъкмо били преместили мисията от Кабул, в Херат, една от най – размирните зони в Афганистан.Били са в палатка, оборудвана като полева хирургия, в състава на испанската военнополева болница към НАТО.Имало е голямо знаме на пилон с червения полумесец, досами палатката. Като че ли в него са се целили.Минохвъргачка.Пряко попадение.Оперирали едно афганистанско момче, с откъснат крак.Освен родителите ми в екипа е имало още един българин - анестезиолога, и две испанки - медицински сестри.Всичките - мъртви.Разхвърляни ръце и крака из цялата поляна.Въобще не знам какво погребах. Ковчезите бяха заковани естествено.И запечатани, от военното министерство.
Тука излязох от транса, но пустотата в мен си остана. Фокусирах погледа си върху подполковника, и успях да прочета на лицето му само едно нещо - вярваше ми.Очите му ме гледаха по-меко, доколкото могат да са меки синьо-сиви очи, а погледа му не ме пронизваше, както до сега.
-Аз си спомних за този случай,- каза стареца докато вадеше ключ от джоба си и отключваше вратата на двора. – Извинявай момче, ама за мене е случай...Семейство Раданови, особена фамилия, запомня се!Имаше национален траур, мисля.
-Имаше, имаше.И траур имаше, и погребение с военна музика, и височайшето присъствие на цели двама министри - на отбраната и на външно.Кмета на Варна, и той беше в гювеча. Потупвания по рамото, ръкостискания, съболезнования, после речи, цветя.Нямах представа какъв цирк ще стане, иначе никога не бих се съгласил.И телевизии : ”-Как се чувствате в този момент, г-н Раданов?” -Идваше ми да ги заритам всичките…Ама като си изтървах нервите, казах на една репортерка нещо дето не е за ефир, и ме оставиха на мира.Имаше достатъчно високопоставени лица, дето се натискаха да дават интервюта, и да изказват съболезнования, които нищо не им струват…
-Виж сега какво ти предлагам, -каза стареца.-Влез вътре и намери една плетена дамаджана, трябва да е някъде по рафтовете. Донеси ми я, да ти я напълня с вода за пиене, тъй и тъй ще ходя до чешмата.Аз ще занеса тази туба в къщи, че се забавих, и ще дойда да си довършим разговора.Мисля, че ще те пусна да останеш. -каза, подавайки ръка за ръкостискане.
-Ти ли си собственика?- попитах, като му подадох на свой ред ръката си.
- Откъде мислиш, имам ключове? С пълномощно съм, нотариално заверено, мога да правя каквото искам с имота. Да ти го покажа ли?
-Не се стягай сега.Вярвам ти, обаче ако дойде някой друг комшия, или ако извикат направо полиция?Какво да казвам?
- Че аз съм те пуснал.И ги пращай да говорят с мене.-усмихна ми се за пръв път, под мустак.Олекна ми,.. беше ме приел. -И да знаеш, следващия път е твой ред да ходиш за вода.
-Слушам! –казах с усмивка, и козирувах.
Обърнах се и влязох в бараката да намеря дамаджаната, още усмихнат.Чувствах се вече по съвсем различен начин.Чак сега като се отпуснах и усетих облекчението, осъзнах колко е било голямо притеснението ми, че ще бъда постоянно на тръни - да се крия от хората като нелегален, да влизам и излизам само по тъмно в бараката, и да живея в непрекъснат страх, с мисълта че всеки миг може да е последен, и трябва да се спасявам с бягство. Сега вече си имах официално бърлога, където да си кашлям, да си се треса и въобще да продължавам да си съществувам на топло и сигурно.Днес ми беше щастлив ден!
8. СЕЛО КЪПИНА
Докато чаках подполковника да се върне и да продължи с "разпита", с много усилия на градско чадо успях да запаля огъня, метнах ватенката до печката да съхне, налях си една голяма чаша с ракия и запалих цигара.Подполковника се забави, може би вечеряше. Навън беше вече тъмно, когато заваля дежурния гаден дъжд.Вече удобно седнал и завит с одеалата, по случай щастливия ден "включих телевизора" на сериала "най - щастливите дни в живота ми", и по - специално серията "село Къпина".Това което гледах по личния си "телевизор" ,най - вече бяха спомени.А най - често си повтарях този, за гостуването ни на моя приятел Пламен, жена му Марина и сина им Марио в село Къпина.
С тях намирахме повод да се видим почти всеки месец, предимно в София, на някой концерт.Тъй като и четиримата обичахме музика, независимо дали рок, джаз или класическа, поводи не липсваха.Обикновено отсядахме при тях, в софийския им апартамент за по една нощ, вечеряхме някъде, забавлявахме се и на другия ден – обратно във Варна.А имахме и делови отношения.Една голяма част от работата която вършех, Пламен ми осигуряваше.Такъв му беше бизнеса, започнат още като студент в Масачузетския Технологичен Институт.Сключваше договори по големи проекти, разбиваше ги на части, и когато прецени че неговите пчелички няма да могат да се справят в срок, наемаше и външни хора, такива като мен, предпочитащи да работят "на парче".
Откога ни канеха да им гостуваме за по - дълго на село, все излизаше някаква пречка.Сега обаче успяхме да стиковаме работата и почивките, освободихме две седмици и тръгнахме. Първата цел беше гр.Никопол.Бяхме обещали на родителите на Вики да се отбием за няколко дни, защото и с тях не бяхме се виждали отдавна. Сред големите жеги, обаче успяхме да издържим само една нощ.А и вечерта като излязоха комарите... Ще превъртя тоя спомен малко напред.На забързан кадър минаваме през гр. Троян , през село Черни Осъм и по пътя, означен с табела във вид на стрелка, с надпис "с.Къпина - 6 км."Пътя веднага стана стръмен и се заусуква на големи завои през гъста букова гора. Слънцето почти се скри в короните на високите дървета, а там където се показваше, оформяше причудливи сенчести фигури, проектирани върху безупречния нов асфалт.
– Браво бе Марина, - казах с възхищение.Тя като кметица на селото от две години, имаше пряка отговорност за хубавия път.
Нямаше никакво движение, и аз умишлено намалих скоростта за да можем да се полюбуваме на приказния тунел.С периферното си зрение виждах как Вики с отворена уста, като хипнотизирана наблюдава играта на сенките, а Ники спря да си пее за калинките, и усетих главата и до моята.Беше се изправила на крака между двете седалки, държеше се за рамената ни и премигваше в такт с преминаването на сянка.Беше и забранено да стои права в колата, но този път се направих на разсеян.
- Тате, наближаваме ли?
-Трябва да е вече съвсем близо, ангелче.
Оказах се прав.
В един и същ момент гората свърши ;излязохме на открито, и видяхме селото. Ако „полите” на Стара Планина не беше метафора, то село Къпина значи е сгушено в едно от плисетата на полата.Затова, всъщност видяхме къщите накацали по склона срещу пътя, а другата половина от къщите беше на склона, откъдето идвахме, и от пътя се виждаха само комините и червените керемиди на покривите.В най - високата част на селото имаше няколко къщи, като последната, почти в гората беше на Пламен - истинско имение, на най-стратегическото място. От двора, откъдето ни гледаше синьото око на басейна, теоретично можеше да се види р.Дунав.Просто нямаше никакви прегради пред погледа.Долу, вече в равнината се виждаше синята панделка на река Криви Осъм, която извираше от съседното плисе от полата на Стара Планина.Много бавна и спокойна, реката заобикаляше всяко, дори и ниско препятствие, и в следствие на това се виеше и усукваше, като така оправдаваше името си, дадено и от местните – Змеица, или Змейката.
9. ПОДПОЛКОВНИКА
Почукването на вратата ме извади от унеса.Нямаше как, трябваше да изключа телевизора и да обърна внимание на спасителя си.
-Нося ти малко леща, сигурно си гладен.Ние вече вечеряхме с жената и тази остана.- каза подполковника, като сипа вода от дамаджанката в една чаша и постави тенджерката с леща на печката. -Да седи топла.Виж каква вкусна вода тече от извора.Не е като от чешмата.
Отпих, и чак сега усетих колко съм жаден.Температурата ме изгаряше отвътре, но като съм в телевизора, нищо не усещам.
-Много вкусна вода-казах аз съвсем искрено, когато си поех дъх -Извинявай, ще ми подадеш ли дамаджанката?Май няма скоро да спра да пия.
-Ти май имаш температура.Висока ли е ?
- Ами ако съдя по това че ме тресе, трябва да е над 35°.
-И с тая кашлица, дето две изречения не можеш да кажеш без да се закашляш…Ти си за лекар бе момче, и за болница.
- Може ли да ми казваш Жоро?
- Може, ама сигурно и "момче" ще ти викам по някога.Ти ми викай „бай Илия”.И не ти се говори за лекар май.-кимнах - Не ти се говори ама както го виждам, сериозно си болен.Да ми беше син, да те хвана за врата и да те закарам на лекар,ама...
-Деца имаш ли?- отклоних неприятната тема.
-Двама сина имам.И два внука и една внучка, най- малката. На две годинки и ми се качва на главата. - усмихна се, стана и разчисти дървената масичка - някой път ще ти покажа снимки, а сега трябва да хапнеш.
Премести масичката пред мен.Беше точно толкова висока, колкото да е удобна да се храни човек, седнал на леглото.
-Върви първо да си измиеш ръцете в банята.Тука някъде беше ключа... -бръкна в касетката с посудата, изрови някакъв ключ и ми го подаде – Мини́ покрай дървата и ще видиш врата на гърба на бараката, ама вземи фенера. - При което откачи един газов фенер от стената, запали го със запалката си и ми го подаде.
Направих каквото ми каза, върнах се вече не чак толкова мръсен, и засърбах лещата.
- Утре ще ти покажа как се „пали” бойлера, да се изкъпеш и изпереш, че честно казано намирисваш.После ще те заведа на моя доктор.Приятел ми е, ще те прегледа без пари.
- И какво после, бай Илия, мислиш да ме осиновиш ли?
- С това пък какво искаш да кажеш?
-Ами спри се де!- повиших малко тон - Пусна ме тука, благодаря ти!Цял живот ще съм ти благодарен.Сигурно нямаше да издържа още една нощ на студа, направо ти дължа живота си.
-Айде сега пък.- смути се бай Илия.
-Не, не истина е.Стоях две нощи подред, мокър до кости на течение в подлез, и температури почти до нулата.Да не говорим че почти не съм спал.Така че, не преувеличавам.А сега хубаво слушай.Казах ти как са загинали родителите ми.После имах семейство.Жена и дете, които обичах повече от всичко на света. Съдбата обаче реши да ми ги вземе по същия начин.Двете заедно, с един замах, да не си дава много зор : Една лека кола, висока скорост, спирачки, писък на гуми по замръзнал асфалт, страничен удар и двете им тела запратени в бетонната стена преди подлеза.- стиснах очи да спра сълзите.Исках да продължа разказа без да намалявам обороти, и да обясня на бай Илия точно какво имам предвид.Той обаче ме прекъсна.
-Съжалявам момче, ами то аз нали за това идвам.Тя и жената - иди вика, постой при него.Щом казваш че е болен, ще има нужда от някой, пък и това дето е преживял...И аз дойдох, с лещата .Пък ти викаш: "спри се".
-Май че не ме разбра.Ще карам тогава направо.Омръзнал ти е живота ли?
-Тоя въпрос пък сега, как да го разбирам?
- Не разбираш ли че, който се приближи до мене, загива? Чувствам като прокажен.Стойте далече от мен, и ти, и жена ти.Аз нося смърт на хората до мене!Защо оцелях, а?- вече почти виках. Сълзите ми течаха на воля и си правеха пътечки между космите на брадата ми.-Защо?Отговори де?Защо не ги спрях?Защо не им казах : „абе вие луди ли сте ? Къде ще ходите толкова рано сутринта?Ще изчакаме да изпече слънцето и ще отидем тримата до морето”. - Защо не отидох с тях ?За да ги дръпна в последния момент?Защо съм жив?
Мислех че ще почувствам облекчение.Отдавна не бях плакал със сълзи, мислех даже, че очите окончателно са ми пресъхнали, но облекчение нямаше, и коравата буца си стоеше.В гръкляна, в гърдите усещах тежест и горчилка, от която по никакъв начин не можех да се отърва.
-Сега разбираш ли защо ти казвам че рискуваш?
-Това което знам, е че имаш нужда да ти се помогне.Не мога да ти отговоря защо си жив, ама си жив.Макар че, май трябва да кажа : все още.Скоро не бях виждал човек, който толкова много да има нужда от помощ.И аз смятам да ти помогна докато оздравееш, пък после ще видим.
- Ще рискуваш и живота на жена си ли?
-Абе ти наистина ли ги мислиш тези глупости?- изгледа ме бай Илия ядосано - Значи, ако ти помогна, и ще умрем? Тая треска добре ти е треснала мозъка, май и от психиатър имаш нужда.- така го погледнах, при тия думи, че си измести погледа. -Добре, добре, ще говоря с жената.Тя ако не иска, няма да идвам повече.Обаче слушай, от няколко часа те познавам, ама имам чувството, че си се предал.Вече не ти се живее и само тялото ти е тука.
-Ако беше така въобще нямаше да си правя труда да търся подслон, бай Илия.- вече с омекнал тон продължих.Какъв беше тоя пристъп по дяволите, откачах ли наистина? - Още две нощи под дъжда и чао – чисто самоубийство.Никой нямаше да може да ме спаси.
- Не си признаваш, ама знам че съм прав.Инстинкта за самосъхранение е най- силния в човек, и много усилия трябват да го победиш, така че понякога е по – лесно, просто да се оставиш на една болест.И да си измислиш повод да отказваш помощ, ако някой случайно рече да ти помогне.
- Изтощих се, бай Илия, утре пак ще говорим.Благодарности на жена ти за лещата.И лека нощ!
-Знам.Знам че няма да си признаеш, лека нощ и на тебе...Гледай да оцелееш до утре.
Сложих едно дърво в печката, изгасих фенера, легнах си и се завих с одеалата.Чуваше се дъжда как барабани по керемидите ,а вятъра запращаше пълни шепи дъждовна вода по прозореца и напираше да отвори проскърцващата от усилие да задържи напора врата.Не издържах, станах, отворих вратата и се ухилих презрително на поройния дъжд.След това му показах среден пръст и затворих вратата.Знам че беше детинско, обаче ми стана хубаво.Въпреки шума от пороя, в бараката беше топло и уютно. Огъня пръскаше светлинки през процепите на старата печка по стените и тавана, и си играеше собствен спектакъл от театъра на сенките. Щях да се чувствам даже комфортно, ако не бях болен. Чувствах как температурата ми се качва и пак ме облива гореща вълна. Заспах, но от време на време се събуждах от желание да кашлям, ставах, кашлях, изхрачвах навън и оставях мокрото си от пот лице за момент на студения дъжд да се разхлади.После трудно заспивах, и то с лек полусън, полудрямка.Идеално състояние за телевизия. За съжаление, не предаваха нищо весело - единствения епизод в живота ми до преди катастрофата в жанра "хорор".