автор: esenna

Стоях на креслото напълно вцепенена. Не виждах нищо, не мислех нищо, не чувствах нищо-пълна пустота. Пред мен беше телефона –един съвсем обикновен телефон. Мълчеше и ми се зъбеше или се смееше , не знам, всичко друго, но не и да ме утешава.
Ти просто стана след вечеря, обърна се и ми каза:
-Отивам. Ако остана да спя при НЕЯ ще ти се обадя по телефона да заключиш и вътрешната врата.
Каза го така спокойно като че ли ме канеше на лека вечерна разходка- слънцето се беше скрило и сумракът леко пропълзяваше в хола. Аз дори не можах да реагирам на думите ти – не , не ми беше възможно. Чух само как щракна ключът ти и…край. Станах автоматично, прибрах всичко, измих чиниите , поставих телефона на масата и седнах на креслото. Не знаех колко време измина, усетих само вцепенените си крака, но нямах сили да се помръдна.
„ Толкова си красива, боготворя те, мое слънце, моя сладка дълго чакана любов, моето момиче с най-красивите крака, твой съм ,само твой…”
Така ми шепнеше толкова дни и нощи, обсипваше ме с ласките си, целуваше ме дълго и нежно, докосваше ме толкова сладко и аз пиех твоята любов, давах ти своята, така слели се един в друг прекарвахме часове , а сега просто стана и отиде при НЕЯ, но защо?
Какво стана, какво се промени, да, изминаха доста години, имаме си вече порасъл син , красив и умен, обичаме се и изведнъж от нищото се появи ТЯ – някаква заблуда, мъгла, която те обгърна и като в страшните приказки отне душата ти , и спомените , и сърцето ти завзе, и всичко онова, което ти ми казваше,че е само мое - завинаги! Защо?
Ръката ми изтръпна, размърдах се леко, но се сепнах,че телефона може да звънне и аз да не го чуя, нищо, че е пред мен, знам ли, сега са толкова натоварени линиите, може пък да звънне съвсем леко, помниш ли, една зимна вечер, звънна съвсем леко, отворих вратата и ти ме обгърна цялата, кожухът ти падна на земята , а ти трепереше целият и само шепнеше :
-Как можа,как можа да го направиш, да заминеш за цяла седмица, знаеш ли какво значат седем дена без теб, знаеш ли , моя сладка единствена любов?
И ме целуваше задъхано…
А сега аз не можах да ти кажа нищо – ти беше толкова непоколебим и някак – странен, имах чувството, че това не се случва с мен, с теб, не, това просто не е възможно…
Заплаках – тихо, като прокълната, като човек без изход – да, точно така си беше , как да го живея този живот без теб, той просто трябва да свърши. Сълзите си течаха, телефонът си стоеше тих и заспал непробуден сън, нощта беше обгърнала всички – щастливи, нещастни, болни, здрави, големи и малки, люлееше ги в себе си като малки деца, но на мен сън не изпращаше. Аз трябваше да чакам да ми се обадиш!
Излязох на терасата, целият блок беше заспал, нямаше светлина, само църквата пред нас беше слабо осветена , помислих си ,че това е знак да се помоля.
„ О, Света Богородичке, ти моя майчице свята, помогни ми, не го давай на онази жена, върни ми го, ти единствена виждаш колко страдам и как ме боли, моля те, върни ми го, моля те, моля те…”
Прибрах се и заплаках с глас – обзе ме ярост, блъснах телефона, чух оглушителен трясък, съборих масата, другото- твоето кресло, спънах се в табуретката и паднах – плаках дълго и неутешимо. Нямам спомен колко време се разтрисах от безмълвни ридания просто чух звън- нахален, настойчив, разкъсал тънката нишка , която ме свързваше с теб. Не усетих как се добрах до телефона, вдигнах слушалката с такава надежда да чуя сладкото: „ Чакай ме, идвам след малко”!
-Ало?
–Заключи и вътрешната врата.
Не разбрах изобщо какво ми каза и попитах съвсем наивно:
-Моля?
-Казах да заключиш и двете врати, няма да се прибера тази нощ!
Чух как затвори телефона и стоях някак глупаво със слушалката в ръка, сигналът му натрапчиво започна да блуждае из мен. Затворих, надигнах се с усещането ,че нося всичките планини на земното кълбо, бавно и тежко се завлачих до банята. Върнах се, оправих хола и пак седнах на креслото говорейки си наум :”Не, това беше някаква грешка, толкова грешки стават по тия телефони, това не беше ТИ, не…”
Изпаднах в състояние, в което странно се преплитаха минало и реалност. Виждах очите ти, усмивката ти когато излязох от кабинета и притеснено ти казах:”Ще ставаш баща”! Никога не си ме гледал с такова обожание както тогава, завръщането ми от Швейцария, ти ме чакаше в София и останахме цяла седмица – една от най-прекрасните ми седмици с теб, толкова копнеж и радостна болка излъчваше и идваше с мен дори и в банята, имаше постоянен страх да не ме изгубиш… ТЯ стои до колата си, ти я галиш по лицето и се целувате и всички виждат това; горещият ти шепот : „… о, скъпа моя, толкова години те чаках да станеш моя, ние сме създадени един за друг, знаеш ли го, никога не можем да се разделим, нищо не може да ни пречи да сме винаги заедно, разбираш ли всичко това…”Ръцете ти – винаги топли и нежни, устните ти – сладки, искащи, молещи, очите ти - играеха вътре в мен, обливаха ме с любовта ти и как сега със същите тези ръце ти галиш НЕЯ, със същите устни целуваш НЕЙНИТЕ, със същите очи проникваш в НЕЯ…
Нощта започна да избледнява, познатите звуци на блока изпълниха хола, слънцето още не беше дошло. Помислих си :”Какво ли ще стане , ако днес слънцето не дойде, дали всички ще разберат, че аз умрях тази нощ и то плаче за мен и с мен”!
Заспала съм с отворени очи.
Разтресох се от силен взрив някъде в главата ми, сърцето ми биеше учестено, сложих ръка на гърдите си да го хвана, скочих – това беше твоят ключ, слънцето беше изгряло и си играеше с прозорците, аз стоях глупаво в средата на стаята до масата, ти мина край хола погледа ме малко , по лицето ти имаше следи от онази тъмната, неистинската любов. Мълчаливо влезе в кухнята. Чувах как си приготвяш кафе - тракането на кафеварката, водата, котлона, просто те виждах как вършиш всичко – малко бавно и много старателно. Преместих телефона на местото му, вземах си душ, облякох се и тръгнах за работа – очите ми бяха сухи, устните спокойни , нямаше гняв, нямаше и болка, нямаше и любов – всичко това умря завинаги тази нощ, там пред телефона – единственият, който ме съпроводи по дългият мъчителен път към смъртта...