автор: NikoVat

Дядо Стоян много обичаше да прекарва време с внуците си. Съкровища – така ги наричаше той – „трите ми малки съкровища“. И наистина, те бяха най-ценното нещо за него, денонощно запълваха мислите му, всяка сутрин се молеше те да са добре... и най-важното – всяка сутрин се молеше да ги види поне веднъж тази година.
И молбите му биваха чувани. Винаги! Неговата дъщеря му се обаждаше и му казваше „Татко, ще оставя децата при теб за няколко дена, защото са във ваканция, а вкъщи няма кой да се грижи за тях. Знаеш как е... по цял ден работим. Нали нямаш нищо против?„ Е, как да има нещо против? Та нали точно за това обаждане живее?
Днешният ден беше един от тези безмерно щастливи дни, за които Дядо Стоян живее. Дъщеря му го извести, че ще остави децата при него за три дена. Старецът засия от щастие по модел на Балзаковия Дядо Горио, получаващ известие от дъщерите си. Той веднага се залови с приготовленията: почисти къщата; сготви любимото ястие на децата; изкъпа кучето, с което те обичат да си играят; изкара от гардероба три чисто нови завивки; а най-важното остави за накрая – избърса прахта от пейката пред къщата. Тази пейка винаги заема най-съществената част от времето, прекарано с внуците. Вечер той винаги сядаше там с тях и им разказваше истории от миналото си. Дядо Стоян беше преживял толкова много, че му трябваше още един живот, за да успее да разкаже всичките си истории. А децата с огромен интерес попиваха неговите разкази за времето, когато е бил дете, за ранната му младост, училището, военните подвизи, първата любов, тъгата, разочарованието, усмивката, щастието, втората любов... и така до безкрай. Докато чистеше пейката, дядо Стоян с усмивка на лицето си припомняше нови приключения, за да ги разкаже по-късно на внуците си. После седна на пейката и започна да чака. Чака с часове наред докато... - „Ох, ето ги, най-сетне“.

* * *

Изминалите два дена бяха приказни. Те преминаха в игри, смях, разходки, забавления... и, разбира се, завършваха с безкрайно интересните истории на Дядо Стоян. Третият ден измина по същия начин. Вечерта настъпи и децата вече бяха насядали на пейката, очакващи с нетърпение последната история на дядото за тази ваканция.
- Готови ли са трите ми малки съкровища за тазвечерната история?
- Дааа – извикаха в един глас децата.
- Е, тогава се пригответе за нещо различно. – сега дядо Стоян придоби необичайно сериозен вид - Тази история искам да я помните цял живот. Никога не я забравяйте!
Старецът седна, нагласи се удобно, присви очи и се загледа в чистото небе. Заприлича на размечтало се дете; на астронавт, който очаква своето най-важно пътешествие; на воин, който се сбогува със света; на учен, жадуващ да се запознае с тайните на вселената... Отнесе се в спомените и сега сякаш всичко се разиграваше пред очите му...
- Някога, преди да се родите вие, тази къща беше пълна. Разказвал съм ви много за вашата баба, беше невероятен човек. Тук живееха още и двете ни дъщери. Освен това имахме много животни – крави, кози, кокошки, кучета, коне. Живеехме като в приказка. Но както винаги, за добро или лошо, времето променя много неща. Децата, скъпите ни дъщери, пораснаха и игрите станаха отживелица в нашия двор. Изучихме ги, постояха още малко при нас, пък после се омъжиха и поеха по своя житейски път. Останахме само аз и бабичката. Животът стана по-сив. След време се наложи да ограничим бройката на животните, защото нямаше кой да ни помага, а скоро след това вече нямахме сили да отглеждаме никакви животни. Продадохме всичко, само кучето оставихме. Аз, бабата и кучето... живот, скучен и еднообразен, но същевременно щастлив, защото спомените ни правеха щастливи. Запомнете, деца, щастието винаги побеждава скуката. Не след дълго обаче бабата също ме напусна. О, черен ден! О, нещастие... с какво те заслужих!? Останах сам... с кучето. Дори и спомените вече ми се струваха толкова далечни и нереални. За мен вече нямаше разлика между нощта и деня. Започнах да пия. Много! Само това ми помагаше да заспя. Един ден просто реших да седна на пейката, същата пейка, на която стоим в момента, и да пия. Да седя тук и да пия докато не отида на онова хубаво място, където отиде бабата. И знаех, че мястото е хубаво, само защото щях да съм при нея.
Дядо Стоян направи кратка пауза и се загледа в пътя. После навлажни устните си с глътка вода и продължи:
- И тогава се появи тя! Моята спасителка. Човекът, който ме вдъхнови. Никога няма да я забравя, макар и да не научих нейното име. Младо момиче, но въпреки възрастта си – с прекалено голям опит в живота. Спря се пред мен и ме погледна със съжаление. После ми взе бутилката от ръцете и я захвърли в храстите. Известно време стоеше и ме гледаше, а след това се приближи, седна до мен на пейката, хвана ми ръката и започна да ми говори:
„Защо така си се отчаял, дядо? Самотен си, нали? Не ми отговаряй, знам, че е така. Позволи ми да те посъветвам. Моля те, остани и ме изслушай! Знам какво си мислиш... от къде на къде това хлапе ще ми дава акъл... но предразсъдъците са лошо нещо. Не се отчайвай, дядо, недей! Ето, виж мен... аз имах простичко, но хубаво и искрено детство, което компютрите, удобствата и интернета сега не могат да заменят. Бях истински щастлива, че имам точно такова детство. Но, виждаш ли, твърде рано ми се наложи на порасна. Твърде рано трябваше да забравя, че съм дете. Наложи ми се да работя още преди да завърша гимназията. Работих, учех, карах курсове... нямах друг избор. Но се справих. Завърших гимназията, подготвих се за кандидатстудентските изпити работейки, а в момента, също така работейки, се справям добре в университета и съм близо до дипломирането. Така е, дядо, отдавна съм се разделила с игрите и безгрижните дни от детството ми. Дори и спомените за тези дни са твърде бледи. Но… виж ме... отчаяла ли съм се? Не! Продължавам уверено напред. Вярвам, че всеки следващ ден може да бъде по-хубав от предишния. Повярвай и ти! Просто повярвай!
Аз тръгвам, но те моля да помислиш върху това, което ти казах. Знай, че някой ден ще се влюбиш отново!“

Дядо Стоян отново навлажни устните си с глътка вода:
- Не знам как и защо, но думите на това момиче ми оказаха голямо влияние и се запечатаха в мислите ми. Не знам защо, но спрях да пия. Научих се отново да заспивам, а винаги преди да заспя си спомнях за момичето и нейните съвети. Много често размишлявах върху последното, което ми каза – „Знай, че някой ден ще се влюбиш отново“. Какво означаваше това? Тя луда ли е? Нима не забеляза възрастта ми? За кога тепърва ще се влюбвам...? Но ето, че се появихте вие, любимите ми внуци, трите ми малки съкровища, и аз наистина се влюбих отново. Влюбих се в живота, влюбих се в миговете, прекарани с вас. Право ми каза момичето, че всеки следващ ден може да бъде по-хубав от предишния.
- Запомнете тази история, деца. Запомнете я завинаги. Запомнете, че щастието се гради върху вярата в щастието. Животът винаги ще ви поднася хубави и лоши мигове, успехи и разочарования, радост и тъга, светлина и тъмнина... Научете се да се наслаждавате на положителните моменти, а за отрицателните не мислете. Това е тайната на щастието.