автор: dstoev

1. БАРАКАТА

Вече едва-едва вървях. Мразовития вятър ме побутваше напред и в същото време минаваше през все още мократа ми от снощния дъжд ватенка като през тензух. Бледото есенно слънце, надничащо през облаците, нямаше никакъв шанс да я изсуши.
Бедното ми тяло трепереше, зъбите ми тракаха, а замръзналите си уши въобще не усещах.А още беше октомври…Тази година зимните студове много подраниха.
Вече трети ден обикалях и изследвах вилната зона край Варна.Вървях по криволичещи асфалтирани, не толкова асфалтирани и направо разбити чакълени или кални пътеки. Нагледах се на вили и къщи, в различна степен на лукс и кич, според това колко пари и вкус имат собствениците.От вилна зона преди години, тези местности вече са квартали на града, почти без инфраструктура, но с постоянно живущи хора. Аз търсех място с някакъв подслон и без стопани в наличност. Най-добре обикновена барака – колкото да пази завет и да ме приютява от дъжда, а и от студа. А пък ако беше по-закътана някъде и пригодена за живеене, че да изкарам цялата зима там...
Две поредни нощи вече, щом се мръкнеше, като по команда заваляваше пороен, студен дъжд и аз се местех от пейката, където обикновено пренощувах, в един подлез наблизо.В подлеза не валеше, но пък имаше непрекъснато студено течение ,и в резултат на тая комбинация -мокри дрехи и вятър, се бях сдобил вече с треска и висока температура, освен кашлицата,която си влачех вече пети месец.
Бях обиколил да търся приют първо в града долу, но всичко по - сносно беше окупирано от цели фамилии цигани и бездомници, гледащи на кръв всеки пришълец.Ако и тук, из вилната зона не намерех нещо подходящо, оставаха ми близките до Варна села, но не ми се искаше да стигам чак до там.
Бях видял досега няколко подходящи бараки,но имаше кучета, оставени да пазят имотите...А денят вече преваляше.Не знам как щях да издържа трета нощ на открито.Температурите падаха вече и до нулата, а и едва вървях, омаломощен от треската.

2. ЗЪБОЛЕКАРКАТА

Страшно ме заболя счупения зъб.Иначе зъба до него се клатеше, но не болеше.В устата си имах кръв от сцепената отвътре буза.Трябваше да разбера какви са пораженията от удара и изпратих езика си на разузнаване - не почувствах нищо,докато не докоснах счупеното без да искам.Идваше ми да извикам, но успях да стисна зъби и се получи нещо като мучене.Сигурно имаше оголен нерв,мисля че нищо не боли по силно.Опитах с език останалите зъби, слава богу други поражения нямаше.
Изплюх кръвта и погледнах към Рижка.Тя помахваше вяло с опашка и проскимтяваше ,но не от болка доколкото разбирах , а по скоро подканящо - да се махаме.Поопипах и ребрата да видя дали няма да изквичи от болка ,но не.Явно беше понесла ритника по добре от мен.И двамата получихме по един.Здраво ме срита говедото.Първо срита Рижка,а като се втурнах да го спра да не я ритне втори път,оня се обърна и ми стовари едно „уширу маваши гери” в кътниците.С петата на маратонката си.Тренирано говедо...Устата ми моментално се изпълни с кръв и парче от зъб.Залитнах, но без да падна и без да изпадна в нокдаун.Преди следващия ритник успях да извадя ножа си, но не успях нито бързина, нито сила да извадя.Само му разпрах крачола.Въпреки това не можа да ме удари втори път и се поуплаши.Явно не беше въоръжен,а и въпреки окаяния си вид, съм височък, пък и широчък в раменете.Все пак доста километри съм преплувал през живота си.Авера на говедото го задърпа "да не се занимава с въшльовци" ,и ръсейки псувни и обиди,съпроводени от яростния лай на Рижка,двамата се изметоха от арената.
Рижка е кучка ,порода "улична превъзходна", с рижа козина като лисица, и общо взето и приличаше на лисица- с остра муцуна с мустачки, малки триъгълни прави уши и дълга опашка.Имаше много независим характер.Предпочиташе да скита сама, а при мен идваше само ако и се приискаше малко човешко внимание. Случваше се да се събудя на пейката и да я намеря сгушена в мене без да съм усетил кога е дошла.Понякога идваше само да я почеша зад ушите и по муцуната ,и получила ласките от които имаше явно някаква моментна нужда ,се врътваше и си тръгваше.Със сигурност намираше храна някъде другаде, или пък някой я хранеше, защото много рядко ядеше от моята храна, колкото и да и предлагах.А беше хилава и въпреки дръпнатия си характер, не беше злобна и нямаше вид да уплаши някого.Аз по имах такъв вид със снажната си фигура и брадясала физиономия.Но перманентния глад, прекаляването с цигари и алкохол макар и само от няколко месеца ,бяха нанесли вече известни поражения и на външния ми вид. Преди два дни се случи да се огледам подробно в една огледална витрина на мола, и едва се познах.В главата ми беше запечатан съвсем друг образ, нямащ нищо общо с брадясалия, с побелели слепоочия къдрава и сплъстена коса ,опулен и измършавял субект срещу мен.Опърпания пуловер и мръсните дънки не допринасяха с нищо за подобряване на фасона ми.Само маратонките ми бяха здрави и изглеждаха добре на общия фон.Бях го закъсал с бельото и чорапите, та се налагаше да заделям пари и да си купувам като се захабят.
Понякога имах късмет и успявах да изпрося доста пари, та имаше не само за храна и алкохол.Даже през летните месеци реших да си заделям и събирам за зимата,когато предполагах ,че като няма туристи, просенето няма да е толкова резултатно.И сега имах събрани „цели” 32 лева.Жалко че ще трябва да ги дам за зъболекар.Но не виждам друг начин да го извадя тоя зъб и да се отърва от болката.Сетих се за един филм който бях гледал - за един корабокрушенец на самотен остров.Заболя го зъб ,и той си го извади сам, с една кънка за фигурно пързаляне.Пълни дивотии според мен.По тоя начин най-много да успееш да го счупиш, но да го извадиш от корен? Холивудски глупости.
Болката се пренесе от зъба нагоре и ме заболя и главата.Трябваше да ги прежаля тия пари и спешно да предприема нещо.Бях преживял като бездомник за няколко месеца какво ли не – дъжд,студ,глад,обиди,целодневен махмурлук и болки в корема от менте алкохол, но тая болка беше непоносима.Преди сто години и бръснар с клещи щеше да ми свърши работа ,но сега - къде го, трябваше ми зъболекар.Зъболекар, който за да ми обърне внимание , трябваше да не го е гнус от вида ми, да е свободен в момента ,да няма голяма клиентела,да работи сам,евтино и …всъщност, трябваше ми просто добър човек.Иначе нямах никакъв шанс.И трябваше да се махна от центъра - с лъскавите му кабинети ,по - заможни клиенти и големи наеми.Тука само щях да си загубя времето да обикалям, затова се запътих към „цветния” квартал.По пътя минах покрай няколко зъболекарски кабинета ,които ми се сториха подходящи , но във всички се чуваше характерния звук на гадните машинки, а в някои имаше и чакащи пациенти.Стигнах ,вече почти отчаян до една глуха пресечка на главната улица на цветния - „Роза”, и по инерция я забърсах с поглед.Жена с бяла престилка стоеше подпряла гръб на стената на една кооперация и пушеше.Не бях виждал такъв стил на пушене.Рязко дърпаше и издухваше дима ,изглежда без да го гълта.Създаваше впечатление ,че много мрази да пуши, но се налага.Или е получила мисия от ООН да унищожи с изпушване всички цигари в света.Точно над главата ми имаше невзрачна пластмасова табела.На бял фон с червени букви пишеше:” Д-р Коларова.Зъболекар”.И стрелка отдолу, сочеща към кабинета - ”10 метра”.Ако не бях видял самата докторка,нямаше да видя и табелата , въпреки че точно зъболекар търсех.Д-р Коларова с нищо не се издаваше ,ако въртеше добра практика,а рекламата и определено куцаше.Значи...това приличаше на "моят" човек. Поех си въздух и се съсредоточих. Първия контакт е най – важен, просто трябваше да направя всичко по силите си да и се харесам.Направих още едно дълбоко вдишване през зъби, при което струята въздух попадна точно на оголения нерв,смръщих физиономия от болката,приближих се и срещнах погледа и.
- -Нямам излишни пари,-каза тя ,като заби със замах фаса си в един очукан алпака пепелник, поставен на перваза. -ега ти първия контакт... -Беше едра жена. Не дебела, а с едър кокал, яка. Пръстите и, държащи фаса бяха като кебапчета.Лицето и беше смръщено , но с някакви насмешливи бръчици около устните и особени искрици в очите, които те караха да си помислиш, че сериозното изражение е временно, и че притежателката на това лице има чувство за хумор и обича да се смее. Както и да е. Бях свикнал вече в тоя си вид да ме посрещат смръщено и с неприязън.
-Не прося. -казах аз -Даже имам 32 лева да Ви дам. Боли ме много един зъб и бих искал да го извадите. Моля Ви.
Начина ми на изразяване почти винаги действаше.Обикновено хората като видят някой с външност на клошар, очакват не да говори, и то културно, а да мучи нечленоразделно и да не му се разбира нищо.Сигурно за това имах и успех с просенето. Просто спирах подходящия,по възможност интелигентен и културен човек и го питах:"-Извинете ,може ли да помогнете на един бездомник с някоя стотинка?"
Това почти винаги караше жертвите ми да се сепнат.Може би ме разпознаваха като себеподобен?Не знам ,но често се бъркаха за портфейлите.
Другите просяци само подаваха пластмасови чашки с подрънкващи монети , нещо ломотеха и това което се разбираше беше „Господ” и „здраве ”.
-Аууу,много пари,цяло състояние!Ама си късметлия, да знаеш!Имаш късмет че се почерпих малко ей така без повод, и ми дойде настроението.А пък си и точно мой тип…Не ме гледай така де, не се подигравам.Просто,имам слабост към високите и къдрокоси мъже, мхммм, че и брадата къдрава...Нищо че имаш клечки в косата, и май… понамирисваш...Пък и как да те оставя да ходиш с тая разбита физиономия?Яко са те фраснали.-докторката изглежда , много - много не държеше на културния речник.Не можех да преценя дали по принцип е така, или в моя чест?
-Влизай вътре да те видя.
Опипах косата си и изтърсих две – три сламки.Ухилих се на ум, влизайки в кабинета.Доживях при положението ми в момента, някой да ми каже че имам късмет, да ме хареса като мъж,че и да не се притеснява и да ме свалям.Май не носеше много на почерпки докторката...Все пак наистина -до тук в играта на покер с късмета бях извадил тройка аса.Дали ще се превърне в каре,предстоеше да разбера при следващото раздаване.
-Изчакай да постеля на стола нещо.
Извадих от джоба си шестте петачки и ги оставих на бюрото. До тях изсипах двата лева на стотинки.На бюрото освен разни бумаги и някакъв древен gsm имаше празна чаша и бутилка от руска водка,пълна до половината.
-Не лъжа за парите!-Тя нищо не каза,само ги погледна,видя че гледам бутилката ,подсмихна се и постели някаква голяма хартия на зъболекарския стол.
Настаних се, без да се отпускам много.
- Долу в ляво – пети! –казах,преди да зяпна срещу нея.
-Добре,добре, колега! - пак се подсмихна -Отвори! – Измъкна нещо желязно от едно чекмедже и чукна с него първо по другите зъби.Съседния на счупения се разклати,но аз не реагирах.
- Аха, още един кандидат за вадене.Да знаеш, по – здрав няма да стане.Да го вадя ли и него?
Измучах с отворена уста,както ми се стори утвърдително. Чукна по счупения и аз изръмжах.
-Ясно,няма да се размине без упойка.
След упойката и съответното разклащане на бедната ми глава във всички посоки, и двата зъба бяха извадени и издрънчаха един по един в едно метално легенче.
-Плюй!Изплаквай и плюй!Още!Стига,готов си.Пръсна ми нещо с някакъв спрей.- Затваряй!
-Извади ми два зъба, а аз имам пари само за един.Длъжник съм ти!
-Така си мислиш!Нямаш и за един!
-Така ли?Защо тогава ми помогна?
-Хипократова клетва,нали се сещаш?-Усмихна се широко.Бях познал, наистина имаше симпатична усмивка.-Да не говорим,че даже не я произнесох, по дяволите.И прочела недоумяващия ми поглед,продължи.-В деня на завършването, имах гнойна ангина. Сливиците ми бяха станали големи като топки за голф, поне така ги усещах.И също толкова бели от гнойта и ръбести.На церемонията ,докато другите повтаряха думите на клетвата, аз само си отварях устата.През целия ден казах само една дума : „благодаря”- като ректора ми подаваше дипломата.И то едва я прошепнах.Така че ...- спазвам клетвата.Хи- хи -хи.Освен това,казах че си ми симпатичен. Ама ти не се притеснявай,няма да ти посегна.-сега вече направо се разсмя с глас.
Въобще не знаех как да реагирам,стоях като препариран, мозъка ми беше абсолютно безполезен.Айде ,виках си ,измисли нещо смешно и забавно, влез в тона и, кажи нещо оригинално,не се дръж като пън.
-Прибирай си парите и си тръгвай!Хайде!-изсипа стотинките в джоба ми ,а банкнотите буташе в ръката ми , а аз продължавах да стоя тъпо като вкоренен,а от устата ми глупаво стърчеше част от памучния тампон.-Купи си водка, защото скоро действието на упойката ще свърши и ще те заболи адски!Хайде,тръгвай докато не те е видял някой клиент.Че ми разваляш фасона на кабинета! Тръгвай,де! Докато не съм сипала от служебното шише, да почерпя по едно.Или да те прибера в къщи,по дяволите!
Взех парите, обърнах се и почти избягах навън.Беше ми се паднало четвъртото асо, но ми беше гадно, като че ли си го бях измъкнал от ръкава.Доктор Коларова си имаше проблем!Или с алкохола,или с мъжете,или по - вероятно и с двете.Усетих, че наистина иска да изчезна.Кофти ми беше, че нямаше да се върна повече тук, дори и да имах нужда,и че не мога да си върна услугата за помощта.Рядкост бе да срещнеш наистина добър човек и ме беше яд ,че така щях да го загубя.
От друга страна…Спомних си за един друг добър човек, който срещнах…и загубих наскоро.Явно, орисията ми беше да губя хората около себе си,някои уви - завинаги.Нямаше край.

3. ЛЕЛЯ РАЙНА
- Кого жалиш сине?
Бавно извърнах глава, излизайки от транса в който бях изпаднал и погледнах нагоре, към застаналата права до мен жена.Наистина можеше да ми е майка на години, та затова и спестих думите които ми бяха на езика.Мразя любопитството, и още повече когато аз съм обекта.
- Жена ми и дъщеря ми –отговорих, извръщайки поглед отново към каменната плоча.
-Прощавай сине, и …приеми съболезнованията ми.Виждам че не ти е приятно че те заговорих, ама не питам от празно любопитство, повярвай ми…Да ти кажа първо аз нещо?- кимнах, и жената продължи:
- Казвам се Райна Кателиева, леля Райна.Домакинка съм тука на старите гробища, вече, май ...единадесета година.То и директор щяха да ме правят моите хора в общината, ама нямам висше.Нищо, на мен ми е добре така, защото и без това управлявам всичко тука.Той, директора идва да си разходи джипа, да се поупражнява да се подписва и да прибере парсата ,дето съм му я приготвила. Ама, аз си имам връзките и ще съм домакинка и при следващия директор.Разбираш, че трябва да съм в течение на всичко което се случва тук.- Новата ми леля най – накрая млъкна за да си поеме дъх, а аз успях да изфабрикувам един заинтересован поглед.По – голямата част от тия приказки бяха глупости, естествено.Не си представях, че тая жена е нещо повече от свръзка на гробарската мафия с местната власт, може би с някаква илюзорна степен на самостоятелност.След това кратко, но напоително “cv” очаквах да последва и нещо като анкета с въпросчета.
- И личните истории на посетителите ли трябва да знаеш?- попитах, все още неразбиращ целта на целия този разговор.
-Ти пък, като че ли ще ми кажеш нещо, ако не искаш.Може ли да седна?- кимнах утвърдително, като се отместих да и направя място на каменната пейка.
Жената преви трудно тялото си и приседна до мене.Имаше едра, набита фигура, широко лице и червеникава коса.Пусна мотиката която държеше в пълните си ръце и изпъшка:
- Пак я намерих захвърлена под едно дърво.Градинаря е добър работник, братовчед на мъжа ми е, ама захвърля всичко и изчезва като му се допие...И погледна крадешком към бутилката от водка в ръката ми.Видя че и засякох погледа и се смути.
- Знам.Знам че не е моя работа, ама ме е яд че хубави хора се затриват самички с това пиене.Е и тебе гледам от два месеца, ден през ден си тука, пък...
-Осемдесет и първи ден.-прекъснах я аз.-И не съм пропускал.
-Хубаво, де.Броиш ги значи.В началото беше без бутилка, отскоро си носиш.Беше избръснат, с чисти дрехи.
-Пиех си сам, в къщи и идвах като изтрезнея.Сега, рядко изтрезнявам.Да те почерпя ли?
-Мерси, ама не пия алкохол.Само вино, от време на време, дето чичо ти Златан го прави.Мъжа ми де.И той тука работи, отговаря за гробовете…
Отпих още една юнашка глътка и запалих цигара.Първо разкажи сам, после питай! Хрумна ми, че не е лош този способ да измъкнеш информация от някой, с когото се познаваш от пет минути."-не питам от празно любопитство, повярвай ми".Май си я биваше тази домакинка.Стана ми интересно освен това и какво беше това внимание към скромната ми особа.
Погледнах я с ъгълчето на окото, лицето и обаче изразяваше само съпричастие, а погледа и беше отправен към снимките на жена ми и дъщеря ми, залепени на паметната плоча.Виктория Станчева 1977г – 2013г; Никол Раданова 2007г – 2013г.
-Много са били хубавки.Малката е била бащичко...-Извинявай…Ще си тръгна ако искаш.-Беше видяла сълзите ми, малко преди да се скрият в гъстата ми брада – и пак се смути.
-Беше моето ангелче.А майка и́ – моето дяволче.-направих и знак да седне обратно на пейката, защото се засили да става.Успях да изобразя усмивка, но се получи като че изкривена от паралич -Така и́ виках понякога на жена ми - заради татуировката на дясната и́ плешка – дяволица, с тризъбец в ръка, черна като катран, с червени рогца, червени очи и червена панделка, вързана на опашката...изпипана работа.
-Иначе Вики беше най – позитивния човек на света.- продължих да говоря тихо, почти на себе си.-Имаше най – страхотната и заразителна усмивка на света и до последно бях влюбен в нея.Изживях шест щастливи години, за които ще трябва сега да плащам с лихвите, и да се опитвам да живея без да виждам смисъл.
-Господ дал, Господ взел ,сине.Добър човек си ти, то си личи.Хубаво е че си ги обичал толкова много, ама жена ти…С такава татуировка.Дявол…Хич, хич не е било на хубаво.
-Абе стига с тоя Господ, разбрала си и ти!Дал бил, взел бил. Няма Господ!Няма!Ако има някаква сила по- висша от хората, то е дявол, и той само взема.Не знам дали има рай, не съм го виждал, ама има ад, има, и е тука, на земята. И дявола му е господар.Знам го, защото съм вътре в него. А твоя Господ - къде беше? Защо не ги спаси, а?
- Извинявай...-казах вече пак тихо.Бях повишил тон без да се усетя и ми стана криво че си изпуснах нервите - Сигурно си вярваща, а и … мен, май че алкохола ме хвана. Атеист съм, не вярвам в Господ, тъй че може да не ми отговаряш.
-То и аз като тебе не вярвах, сине- започна пак да нарежда с боботещия си глас леля Райна- ама като почнах тая работа тука, видях колко много хора намират утеха само в Господа, промених се и започнах и аз да вярвам.Има тука един свещеник дето идва да опява понякога, отец Николай, ако искаш ще ви запозная.Другите свещеници дето идват са пълни боклуци, да ме прощава Господ – прекръсти се, като погледна към небето леля Райна, -само в ръцете те гледат, ама той не е такъв. Много начетен и вярващ, може да си поговорите, да ти помогне.Аз вече се имам за истинска християнка, ама не мога да говоря като него- не съм чела толкоз…
-Уфф.Нямам нужда от помощ, откъде ти хрумна?Не съм болен, а атеист ти казах.И ме питаш за кого жаля, пък май много знаеш за мене…
-Казах ти че още в началото ми беше интересен.Не се срещат често млади и симпатични мъже тука.Че и всеки ден.Ама не исках да ти досаждам без да съм проучила каквото мога, и дъщерята ми намери в интернет цялата история.Нали знаеш, варненските журналисти писаха за случката, и доста понаучих.А те попитах за кого жалиш, защото... То тука, така започват разговорите, сине. Питам, и ако му се говори на човека, разказва ми.По навик и тебе питах тъй, да разбера ще стане ли разговор, няма ли.
-А защо не се запознахме като уреждах погребението?Впрочем, ти трябва да си била тука като погребвах и родителите си?
Сега и двамата гледахме снимките, и пак започна да ми па́ри на очите.Надигнах бутилката за още една глътка, но водката уви беше свършила.
-Защото не си дошъл направо тука, при мене, ами са те надушили от някоя агенция.Пипнали са те още в болницата, имат връзки там.Повечето хора се поддават, ама им излиза скъпо.Аз си вземам процента от агенциите и не им се мешам на работата…А на родителите ти погребението беше уредено от военните.
-А, да бе, вярно -Закашлях се.В началото леко, но се усилваше на пристъпи.Превих се на две и си затворих очите да не изскочат от напъните.Суха, раздираща кашлица.Напоследък все по -често ми се случваше.
Как говореше за агенциите, като че ли ги мрази.Изглежда, опитваше да ми се хареса, но все още не разбирах защо.
-От много приказки видя ли какво стана?-казах, като най накрая спрях да кашлям и успях да си поема дъх.
-Тъй, тъй.Нямам висше, ама разбрах какво искаш да ми кажеш - заседях се доста.И шишето си изпи, и бързаш да си купиш друго.
-Разбираш ги ти тия работи лельо Райна.-казах докато ставахме.
Тя вдигна мотиката, подпря се с две ръце на нея и ме погледна право в очите, беше почти колкото мен висока.
-Голям човек си, -каза- не върви да те уча, ама алкохола на никой не е помогнал.Като идваш тука, обаждай ми се.Ще ми е приятно да си поговорим и ще ти помогна ако мога с нещо, помисли си и за отец Николай.Обаче ако пиеш -всичко ще е за тоя дето духа.Прибери се в къщи, и се вземи в ръце…Знам че болката е голяма, ама пред очите ми за толкова години са минали какви ли не случаи.Ще ти разкажа едно - друго, ако е рекъл Господ да говорим пак, и сам ще разбереш - времето наистина лекува.Сега ти се вижда невъзможно, но ще мине време и ще спре да те боли толкова…Млад си, може пак да се ожениш, и деца да имаш.Не ме гледай така, знам че рискувам да ме намразиш за тия приказки. Вижда се че си чувствителен и обичлив…Не приличаш на никой друг мъж който познавам, е чичо ти Златан примерно…- махна примирено с ръка - но, пък имам дъщеря от него, дъщеря вече на години за женене, тъй че кой знае, може и по-близки да си станем.
Това ли беше? Обичлив съм бил, хубав съм бил, в интернет чела за мене…Значи, такива неща и се въртели в главата на леля ти Райна.Не беше просто шега, подхвърлена да разведри обстановката.Върнах набързо наум целия разговор, доколкото ми позволи изпития алкохол.Близки да сме си станели...,роднини демек.Трябваше обаче, това щукналото в главата и да го пресека навреме, и мисля че се сетих как.
-Няма къде да се прибера, лельо Райна.- казах след като паузата в разговора стана смущаващо дълга.
-Как така, няма къде?
-Така, банката ми взе апартамента.Вече втора седмица спя на една пейка, отпред на алеята.Затова съм в такъв вид.Апартамента беше ипотекиран, и след третия месец след като спрях да плащам ,ми изпратиха съдия – изпълнител.Ако беше някоя панелка във Владиславово, сигурно още щяха да се мъчат да преговаряме за разсрочено плащане, ама нали е в гръцката махала, след основен ремонт…Много е апетитен, и някой банкер вече сигурно се нанася в него. Една раница с дрехи и храна - това ми е цялото имущество.
-Синее,сине.И нямаш ли роднини, близки при които да отидеш?
-Не чак толкова близки.
-И за какво го ипотекира бе сине, като си имал къде да живееш със семейството си?
-Бяхме сигурни че ще се справим, лельо Райна, защото тъкмо бяхме изплатили един такъв заем, даже предсрочно.Преди да се роди дъщеря ни, решихме да направим основен ремонт на апартамента, и да си купим кола.Взехме заем от същата банка, която сега ме изхвърли.А сегашния заем ни трябваше, за да купим дворно място и къща.Имам приятел, който живее в едно балканско село, близо до гр.Троян.Миналото лято му бяхме на гости за две седмици и се влюбихме в това село.Къщата стана точно както си бяхме мечтали, но изхарчихме всички пари от заема…Така и не успяхме да почиваме там…
-Значи имаш кола, и къща на село.
-Нямам.Колата ми я взеха веднага като спрях да им плащам, още преди да ми вземат апартамента.А къщата, заедно с имота я записахме на името на Вики.Аз настоях да има нещо и на нейно име, защото апартамента беше мой, наследствен, а и колата беше на мое име.Сега не мога да направя нищо, защото с Вики нямахме официален брак.
-Синее, сине.С дявол на рамото и без брак.Сигурно и църковен не сте имали.- Кимнах.-Жената вдигна безпомощно ръце, и ги остави да паднат, като изплющяха по масивните и бутове.Тя твоята история, като сериал бе сине.И защо не се оженихте както си трябва?И детенце сте имали…
След смъртта на родителите ми, и след като се влюбих във Вики , не намерих нови приятели.Старите пък всички без Пламен бяха извън България, а и на него не му се бях обадил да му кажа за трагедията.Сега обаче в мене нещо се пречупи.Бързо успя да ми влезе под кожата тази жена.Ронех сълзи пред нея, изпитвах някаква непозната досега нужда да споделям и да си разказвам живота.И имах срещу себе си добър слушател, слушащ с интерес и съпричастие, слушател когото подозирах, че има нещо наум, но без да съм абсолютно сигурен.Седнахме пак на пейката, един до друг, опрели рамене и шепнещи като заговорници.
- Вики не искаше да се женим, и аз я разбирах.Имаше вече един несполучил брак зад гърба си. Завършила консерватория и спечелила конкурс за Софийската филхармония, за първа цигулка.Там се срещнала с бъдещия си мъж, и три години била омъжена жена, докато не разбрала че мъжа и изневерява.Той и преди това си бил Дон Жуан, но тя решила че ще го превъзпита, и като се ожени, ще влезе в пътя…Добре че нямали деца, той не искал.Забременяла веднъж, но той и казал че не е готов да става баща и поискал от нея да направи аборт.Тя се съгласила, но това вече преляло чашата и две седмици след аборта, подала молба за развод.Развели се, и тя се преместила във Варна.Просто тук намерила работа, а и било достатъчно далеч от София.
- Не можа ли да изкараш пари за вноските бе сине?В статията пишеше че си програмист?Нали хубави пари взимаше?Защо не продължи да работиш?
- Аз не можех да се концентрирам едни яйца да си изпържа да ям, бе лельо Райна, ти ми говориш за програмиране.Ако мозъка ти не е обсебен тотално от задачата, която решаваш, няма да свършиш работа за пет пари.Дъщеря ми е плакала в кошарата до мене, докато съм бил съсредоточен да работя,… без да я чуя…,за каква работа ми говориш?Да не говорим, че разпродадох цялата си техника да покрия разходите по погребението, после други режийни да погася, и те парите свършиха.
- И сега ?Какво ще правиш?Как да те оставя да спиш по пейките?
- Няма нищо, вече свиквам.Вечерите са топли, все пак, края на май е, до зимата има време.Ще измисля нещо.
- Няма как да те прибера в къщи. – бавно и замислено проточи леля Райна.
Погледна ме с крайчеца на окото, за да види схващам ли „тънкия” намек.Схванах естествено, но се направих, че съм много зает да кашлям и да си паля цигара, и не подех репликата, която се очакваше от мен.Имаше време.Така или иначе, ако беше това, което си мислех, по – скоро рано отколкото късно картите щяха да бъдат свалени на масата.
- Имам нещо наум.- започна отново леля Райна -Имаме тука една стая, дето и викаме „битовка”.Излишна, според мене, обаче от ХЕИ – то ме накараха да я направя. По - далече е от администрацията и рядко някой влиза в нея.Ама за всеки случай през деня гледай да не те види някой вътре.Има оборудване като хотелска стая, и най – важното като за тебе – баня.Не знам къде ще ходиш през деня, но вечер след шест часа, като видиш че джипа на директора го няма, може да идваш.Сутрин той идва след десет ,ако е решил че му се работи, ама гледай преди това да си излязъл, че не ми се ще да му давам обяснения, какъв си, що си.Не е кой знае какво стаичката, но е по – добре от пейка.И да знаеш, че е временно, докато не измислим по- добро решение.Чичо ти Златан ще ти даде ключа, ела да ви запозная.
– Благодаря ти лельо Райна.-Затътрих се след нея, останал без думи. Наистина не очаквах такъв жест, каквото и да беше си наумила, в мафия ли беше или не.Човек само като остане без подслон може да оцени правилно какво значат думите : „покрив над главата”, независимо дали става дума за апартамент в „гръцката махала”, битовка, пейка в парка или барака.